І.Значение и особености.
Населението се изследва от много науки, сред които е и географията. Тя изучава териториалните различия в количествените и качествени характеристики на общностите от хора. Населението определя производствената и териториалната структура на стопанството, използването на природните ресурси, количеството и качеството на работната сила, пазара и др. То представлява социално-политическа общност от хора живеещи в страната ни. Тази общност е формирана в продължение на векове под въздействието на множество фактори. В тази връзка днешното българско население е нееднородно в етно-културно отношение.
ІІ.Формиране и развитие на българската народност и нация.
Обликът и името на страната ни се дават от българската етническа общност. Тя се формира през периода VІІ-Хв. с участието на множество етнически компоненти, сред които изпъкват траките, славяните и прабългарите.
1.Основни етнически компоненти на българската народност.
Траките са едни от най-старите обитатели на Балканите. Те са с индо-европейски произход и се формират като етнос в края на ІІ.хил.пр.Хр. Траките дават облика на сегашните ни земи до края на VІв. от н.е. От своя страна върху тяхната култура и антропологичен облик силно влияние оказват елини, римляни, келти, скити и редица други народи обитавали по различно време Балканите. Тракийското културно и антропологично наследство е запазено и до днес в традиционни занаяти /грънчарство, златарство, винопроизводство и др./, традиционни обичаи /кукерски игри, нестинарство и др./, традиционни празници /Еньовден, ден на овчаря и др./, названия на географски обекти /селища, реки, планини/ и др. В най-голяма степен то се усеща сред каракачаните, власите и други общности, обитаващи днес различни части от Балканите.
Съвременният облик на българския език и култура е славянски. Славяните също са индо-европейски народи. Тяхна прародина са земите северно от Карпатите и източно от река Висла. От началото на VІІв. славянските племена придават облика на Балканите, тъй като са най-многобройни. В тази връзка българският език и култура са славянски. Славянското антропологично наследство обаче е ограничено. То е запазено в Западни Родопи, Разложката котловина и Софийско.
Третият основен етнически компонент на българската народност са прабългарите. Те имат тюрко-алтайски произход. В средата на VІІв. Аспаруховите българи наброяват около 50000д. Това е основната причина за незначителното им културно наследство днес. С прабългарски произход са само около 50 думи /основно термини за родство, лични имена, наименования на растения и животни/. В максимална степен езика на прабългарите е запазен сред чувашите. До ХІІв. той се говори и в земите ни. Като наследници на прабългарския и тюркски етнически компонент в българската народност днес могат да се посочат капанците /обитаващи Разградско/ и гагаузите /обитаващи северното Черноморие и Бесарабия/. Силното тюркско влияние в Североизточна България се дължи на множеството тюркски народи, преминаващи през тези земи: печенези – XIв., кумани и узи – XIIв., татари - XIIIв. и др.
2. Развитие на българската народност. За бързото консолидиране на отделните етнически компоненти в българската народност допринасят множество фактори - общата държавност, смесените бракове и селища, общата писменост, приемането на източно-православната религия, общите външно-политически интереси и др. Всички те спомагат за консолидирането на българската народност до краят на Хв. През следващите 9 века върху развитието на българската общност силно влияние оказват византийското и особено турското владичество. Те забавят стопанското, политическото и демографското развитие на земите и народа ни.
В края на XVIIIв. етническото самосъзнание на българите се изостря и българската народност се превръща в нация, към която в средата на XIXв. принадлежат около 5млн.д. През последните 120 години развитието на българския етнос е затруднено от разпокъсването на етническите му територии след Берлинския конгрес от 1878г. След конгреса в границите на Княжеството и Източна Румелия са включени едва 46% от етническите ни територии /оценяват се на около 225000км2 според проф.А.Иширков/ и почти толкова от етническите българи на Балканите. Същевременно в границите на страната ни са включени многобройни небългарски и нехристиянски общности, което влияе силно върху развитието на държавата ни през последните 120 години. И до днес все още са запазени значителни различия в образователното ниво, териториалната и конфесионална структура на населението ни, както и в структурата на заетостта му. Поради географската си раздробеност, отделни групи от българския етнос са обособени като етнографски групи, различаващи се помежду си по диалект, носии, фолклор и др. Такива са шопите, тракийци, добруджанци, македонци и др.
В началото на XX век общият брой на балканските българи по света достига 6,250 млн.д., от които в границите на страната ни живеят около 58%. Днес те са около 11 млн.д., от които само 60% населяват България. По-многочислени общности има в Македония, Бесарабия, Украйна, Северна Америка, Западна и Северна Европа, Австралия и др. Българите са признати за малцинства в Унгария, Румъния, Сърбия, Украйна и Молдова, а в първите 3 държави те имат право на двойно гражданство.
3. Антропологичен облик на българското население.
Географското положение на земите ни и сложната им история дават своето отражение и върху днешния антропологичен облик на населението. У нас могат да се срещнат представители на 3-те клона от европеидната раса - южния, междинния и северния. Представителите на северните европеиди се срещат най-често в Софийско, Разложко и Западни Родопи. Те се отличават с по-светли очи, кожа и коси, с високо и стройно тяло.
Населението в Горно-Тракийската низина и Южното Черноморие има белезите на средиземноморския расов тип от южния клон на европеидната раса. Често срещани са хора с мургава кожа, тъмни очи и коси и среден ръст.
Населението в Западна България се отнася към динарския расов тип от южния европеиден клон. Той се отличава с висок ръст, мургава кожа, тъмни коси и пъстри очи. В Североизточна България все още могат да бъдат открити някои монголоидни белези, поради многовековното въздействие на тюркски народи върху тази територия.
ІІІ. Брой и динамика на населението.
Броят и динамиката на населението са обобщаващи показатели за промените в демографското развитие на страната. Сегашният брой и динамика на населението ни са резултат от въздействието на множество фактори през различни исторически етапи.
Въз основа на археологически и литературни източници броят на населението в днешните български земи може да бъде определен още от дълбока древност. Предполага се, че първите заселници се появяват още преди около 70000г. и наброяват 500-600д. През следващите хилядолетия тяхната численост нараства бавно, поради ограничените възможности за изхранването им. В началото на Х.хил.пр.Хр. в сегашната територия на България живеят около 2000д. С разделянето на скотовъдството, земеделието и занаятите производителността на труда нараства, а това води до по-бързо нарастване на населението. В началото на н.е. то достига около 0,8млн.д. До края на VІв. населението намалява около 4 пъти, поради честите войни и епидемии. Със създаването на българската държава за демографското развитие на земите ни настъпват по-благоприятни условия. Още в началото на VІІІв. населението достига 1млн.д., а в средата на XIVв. числеността му достига 2,5млн.д.
Периодът на турското владичество се отразява негативно върху демографското развитие на българския етнос. До края на XVв. населението намалява до 1млн.д. Едва след стопанските и политически промени в Османската империя се създават възможности и за нарастване числеността на българския етнос. В края на XVIIIв. броят на българите в Османската империя достига 2,5млн.д., а в средата на XIXв. - около 5 млн.д.
След Освобождението в България са проведени 17 преброявания на населението /първото е през 1880г. в Княжеството, а второто през 1884г. в Източна Румелия/. За 120 години населението на страната ни се увеличaва около 3 пъти, в динамиката му могат да се разкрият следните периоди:
1/.От Освобождението до края на 80-те години на ХХв. През този период населението на България нараства макар и със забавящи се темпове от 2,8 млн.д. до 8,993 млн.д. през 1988г. До края на Първата световна война годишният му прираст е между 1% и 1,5%, а през 20-те години на ХХв. - 2% годишно, поради повишената раждаемост след войната. От края на 40-те години годишният прираст спада под 1%, поради намаляването на раждаемостта, а след 60-те - поради нарастващата смъртност и емиграции.
2/.От 1989г. до днес. През този период населението на България намалява с нарастващи темпове /скорост/, поради емиграциите и повишаването на смъртността, като резултат от застаряването му. Средногодишният спад е 0,94%. В края на 2000г. живеещите в България са 7,974млн.д. Най-бързо намаляват жителите на Кърджалийска област /около 3% годишно/, а най-бавно - на град София /около 0,4% годишно/. Тези регионални различия се дължат на различията на населението в етно-конфесионално отношение, състоянието на полово-възрастовата му структура и миграционната му подвижност. По брой на жителите България се отнася към малките държави в Европа и света, а това до голяма степен определя нейното място и роля в международните отношения. Страната ни е сред малкото държави в света с намаляващо население, наред с Унгария, Украйна, Русия, Румъния .
ІV.Териториално разпределение на населението.
Териториалното разпределение на населението е тясно свързано с различията в природните и социално-икономически условия в отделни региони от страната. Днес основната част от населението на България живее на територията на Западния Тракийско-Родопски регион /1,150млн.д./ и в град София /1,2млн.д/. Останалите региони се обитават от по-малко от 1млн.д. Най-малобройно е населението на Северозападният регион - едва около 560000 д.
Промените в броя на населението се отразяват и върху промените на географската му гъстота. В началото на н.е. гъстотата на населението в земите ни е около 6,5д/км2, а в края на XIXв.-39д/км2. През 1988г. географската гъстота е с максимални стойности - 81д/км2. През последните 12 години тя намалява до 72д/км2. По този показател България се отнася към слабонаселените държави в Европа и е най-слабонаселената на Балканите.
До началото на 60-те години с максимална гъстота на населението са Дунавската равнина (около 100-120д/км2), Горно-тракийската низина (80-100д/км2), Софийската и Пернишката котловини (60-80д/км2), поради най-благоприятните условия за развитие на земеделие и концентрацията на индустриални мощности (в столицата). Днес максимална е гъстотата на населението в териториите край големите градове. Така например, в Пловдивската градска община тя достига 3500д/км2, а във Варненската община - 1500д/км2. Около 900д/км2 е гъстотата на населението в град София, в Ямболската и Добричка общини. В някои софийски общини /Красно село, Средец, Оборище и др./ тя е над 13000д/км2. Същевременно над 30 общини от страната имат гъстота на населението под 20д/км2, а в Котел и Трекляно стойностите й са под 10д/км2. Най-обезлюдени са общините в Северозападна България, Пернишка област, Странджа, Сакар, Централна Стара планина, Средногорието и Родопите.
Географската гъстота на населението в пояса 500-700м височина е 150д/км2. Над 1000м височина тя е едва 7д/км2. Днес над 40% от българското население обитава територии с височина до 200м, които са и най-благоприятни в природно отношение. Същевременно в територии над 700м височина живеят едва 6% от населението, поради неблагоприятните природни условия за земеделие. Над 50% от българското население обитава височинните пояси 200-500м и 500-700м. В тях се намират и най-големите български градове - София, Добрич, Стара Загора, Шумен, Сливен и др.
V. Естествено движение на населението.
Понятието “естествено движение” се свързва с естественото възпроизводство на населението. То представлява естествената смяна на поколенията на родителите с техните деца. Тази смяна се осъществява чрез процесите раждаемост и смъртност.
1. Раждаемостта е процес, който едновременно е биологичен и социално обусловен. Върху него оказват влияние множество фактори: стопански, демографски, политически, физиологични и др.
През първите десетилетия след Освобождението раждаемостта в България нараства под влиянието на подобрените стопански и политически условия в земите ни. Стойностите й през този период се увеличават от 30‰ на 40-45‰. След края на Първатата световна война страната ни навлиза в период на “демографски преход”, поради което от средата на 20-те години раждаемостта започва да намалява. В началото на 60-те години стойностите й са около 20‰, през последните 30 години намаляват около 3 пъти, достигайки 7,7‰ през 2000г. Спадането на раждаемостта е свързано и с абсолютното намаляване на ражданията в страната ни. През последните 10 години се раждат около 65000 деца, докато през 20-те години на века са се раждали над 200000 годишно. Спадането на раждаемостта е пряко следствие от намаляването на плодовитостта на жените. В края на XIXв. и началото на XXв. една жена е раждала средно около 6 деца, докато днес - едва 1 дете. Спадането на плодовитостта се дължи на променените условия за живот и роля на жената в обществото, спадането на детската смъртност и промененият модел на българските семейства. Силно въздействие върху плодовитостта на жените през последните 10 години оказват и емиграциите, безработицата, инфлацията и др. До края на 80-те години максимална е раждаемостта в Родопите, поречието на Места, Лудогорието и др. райони от страната. Днес максимална е раждаемостта на населението в Западни Родопи, поради традициите и стопанските условия в този край. Същевременно в Западна България, Централна Стара планина, Странджа и Сакар раждаемостта е значително под средната за страната ни, поради изчерпаните демографски ресурси.
2. Смъртността също е както биологичен, така и социално обусловен процес. Динамиката й е повлияна от промените в условията за живот на населението, състоянието на възрастовата и половата му структура, екологичната обстановка и множество други фактори. В динамиката й могат да бъдат разкрити 2 периода:
1/.От Освобождението до средата на 60-те години на ХХв. През този период смъртността в България намалява от 30‰ на 7,9‰, поради младата възрастова структура на населението и подобряването на условията за живот.
2/ От средата на 60-те години до днес смъртността в България постоянно нараства, достигайки 14,5‰ днес. Тази неблагоприятна тенденция се дължи на застаряването на българското население, нездравословният му начин на живот и спадането на жизнения му стандарт. България е сред страните с най-висока смъртност в Европа и света /значително по-висока и от много африкански държави./.
С максимална смъртност през последните 20 години е населението в Краище, Централна Стара планина и Предбалкана, Северозападна България, Странджа и Сакар. В посочените региони стойностите й надхвърлят 30‰. Същевременно в редица общини от Източна Стара планина и Родопите /Джебел, Гърмен, Сатовча, Черноочене и др./ смъртността е между 6‰ и 10‰, което се дължи главно на младата възрастова структура на населението им. На 1000 жени средно умират около 1250 мъже /1240 в градовете и 1150 в селата/.
Важен показател за промените в жизненото равнище на населението е динамиката на детската смъртност. Преди Освобождението стойностите на този показател надхвърлят 300‰, а в началото на ХХв. - достигат около 200‰. До средата на 40-те години детската смъртност спада до 140‰, поради подобрените условия за живот в страната. До края на 80-те години стойностите й намаляват около 10 пъти и през 1989г. достигат 13,6‰ - най-ниската стойност за цялата история на българската държава. Основният фактор за нейното намаляване е подобреното здравеопазване. През последните години детската смъртност в България нараства, поради влошеното здравно обслужване на населението и стопанската криза в страната. Сега тя е около 15‰. Най-ниска е стойността й в град София /около 6‰/. Същевременно в Северозападна и Югоизточна България тя надхвърля 20‰. По ниво на детската смъртност България изостава от страни като Япония, Финландия, Швеция, Швейцария и др., където стойностите й са около 5‰. Това е отражение на разликите в стандарта на живот.
Следствие на промените в смъртността на населението у нас е и динамиката на продължителността на живота. През XVIIIв. тя достига около 30години, а в началото на ХХ в. - 42 години. В края на 80-те години средната продължителност на живота у нас e 71,2 години /68,1г. за мъжете и 74,8 за жените/. В края на ХХ век мъжете живеят средно 67 години, а жените - 74 години. В сравнение с най-развитите страни средната продължителност на живота у нас е с около 8 години по-ниска, поради влошеното социално-икономическо състояние на страната.
Вследствие различните тенденции в динамиката на раждаемостта и смъртността в България, през последните 30 години се отбелязва трайна тенденция към намаляване на естествения прираст на населението. Преди Освобождението стойностите му достигат 5-6‰. До началото на ХХв., поради спадането на смъртността, естественият прираст бързо нараства до 20‰. От началото на ХХ век се отбелязва трайна тенденция към намаляване на положителните му стойности, а през последните 10 години нарастват отрицателните му стойности. С положителен естествен прираст е населението само на 4 общини от Югозападна България. Това се дължи на запазените етно-културни особености. С максимални отрицателни стойности е естественият прираст на общините от Предбалкана, Западна България и Централна Стара планина, поради застаряването на населението им.
VІ. Миграции на населението
Те са движение, при което се променя местоживеенето на хората за определен период или завинаги. Те са оказвали и оказват силно въздействие върху цялостното развитие на България.
1. Вътрешните миграции на българското население в миналото се определят главно от природните и политическите условия. В тази връзка по времето на І-та и ІІ-та българска държава българското население е мигрирало към най-плодородните райони от земите ни и към по-големите крепости, където е намирало препитание. През първите векове на турското владичество българите са търсели естествена закрила от поробителите, заселвайки се в планинските райони. През този период се появяват и развиват някои от най-големите селища в тези райони.
След Освобождението влияние върху вътрешните миграции оказват главно политическите и социално-икономическите фактори. Политическите фактори определят изселванията от пограничните райони и обезлюдяването на Странджа, Сакар, Западна България. В много райони върху вътрешните миграции силно влияят и социално-икономическите фактори: доходи, състояние на образователната инфраструктура, здравеопазването, транспортните връзки и др. През последните 120 години в границите на България около 8 млн.д. променят местоживеенето си, като почти 80% от тях са мигрирали през последните 50г.
В началото на ХХв. над ½ от вътрешните миграции са били насочени от села към други села, а от началото на 40-те години водещ е миграционният поток от селата към градовете. В края на 70-те години, поради изчерпването на демографските ресурси в селата, водещ е миграционният поток между градовете /около 40% от всички миграции/. След 1989г. се отбелязва нарастване на миграциите от градовете към селата /около 25% от мигрантите/, което се обяснява с връщане на земите и затрудненията пред живущите в градовете.
Поради различните условия за труд и обитаване в отделните региони от страната съществуват и значителни регионални различия в миграционната подвижност на населението. С максимална миграционна подвижност е населението в Източни Родопи, Русенска област и Северозападна България, а най-ниска е миграционната подвижност на населението в град София и Пловдивска област.
2. Външните миграции на българското население винаги се влияят главно от политическите и социално-икономически условия. Още през първите години на турското владичество над 100000 българи се изселват в днешна Унгария. Всичките въстания против поробителите /Чипровско, Търновско, Кресненско, Илинденско-Преображенско и др./ са били последвани от изселвания на десетки и стотици хиляди българи от родината им. Подобни масови миграции са свързани и с водените войни на наша територия през този период. През последните 120 години страната ни е напусната от над 2 млн.д., докато през същия период имигрантите са едва 820000д. /главно бежанци-българи/. До средата на ХХв. външните миграции са предимно по икономически причини, докато през периода 1945-1989г. са по политически причини. След 1989г. страната ни е напусната от около 740000д. икономически емигранти. През същия период у нас се заселват предимно граждани на страни в ОНД.
VII. Структура на населението.
Структурата на населението е сбор от количествени и качествени характеристики по определени признаци: пол, възраст, образование, религиозна принадлежност, етническо самоопределение, брачен статус, професия, местоживеене и др.
1.Полова структура.
Тази демографска характеристика дава представа за съотношението между мъжете и жените. Тя се влияе от раждаемостта, смъртността и продължителността на живота, от миграционната подвижност на населението и от редица други фактори. До средата на 40-те години на ХХ век мъжете са преобладавали в населението на България, докато днес те са едва 48% от цялото население., като на 1000 мъже се падат 1052 жени. С най-нарушена полова структура е населението в град София, където жените са около 52,3%.
2.Възрастова структура.
Тази характеристика дава представа за съотношението между отделните възрастови категории от населението. Промените в нея се изразяват в намаляването на дела на лицата под 20г. възраст и нарастването на дела на лицата над 60г. възраст. Състоянието й е повлияно от промените в раждаемостта, смъртността, продължителността на живота, миграциите, политическите условия в страната, жизнения стандарт на населението и редица други фактори. Състоянието й може да се оценява от гледна точка както на възпроизводствените, така и на трудовите възможности на населението. Ето защо се наблюдават следните възрастови групи: деца /0-14г./, родители /15-49г./ и прародители /над 50г./, под трудоспособна възраст /до 16г./, в трудоспособна възраст /16-60г. за жените и 16-65г. за мъжете/ и над трудоспособна възраст /над 60г. за жените и над 65г. за мъжете/.
След Освобождението промените във ВС (възрастовата структура) на населението са насочени към ограничаване на неговите възпроизводствени и трудови възможности, поради застаряване. До края на 40-те години на ХХв. селското население в България има по-благоприятна ВС, а днес населението в градовете е с по-запазени възпроизводствени и трудови възможности. Тази промяна се дължи на миграциите от селата към градовете. Сега най-застаряло е населението в региони като Краището, пограничните общини в Северозападна България, Централна Стара планина и Предбалкана, Странджа и Сакар. С най-запазени трудови и възпроизводствени възможности е населението в Родопите, Източна Стара планина и Лудогорието, както и териториите около по-големите градове. В края на 2000г. в подтрудоспособна възраст е едва 17,0% от населението /17,4% в градовете и 16,2% в селата/, докато в над трудоспособна възраст са 25% от жителите на страната /20% в градовете и 35,2% в селата/.
3. Брачна структура.
Брачната структура дава представа за брачния статус на лицата над 16г. възраст. Тя влияе силно върху естественото възпроизводство на населението и преди всичко върху раждаемостта, защото около 80% от ражданията у нас са “брачни”. Върху състоянието й влияят много фактори - полово-възрастовата структура, етно-конфесионалната принадлежност, социално-икономическите условия в страната и отделните й региони и др. Над 50% от хората в България на възраст над 16г. са семейни. Най-висок е дела им в региони със застаряло население /В.Търновско, Видинско, Габровско, Врачанско и др./. През последните 20 години делът на категорията “несемейни” намалява с бързи темпове, поради спадането на раждаемостта и застаряването на населението. Днес несемейните имат максимален дял в областите Благоевград, Кърджали, Шумен, Смолян и др., поради относително по-младата възрастова структура на населението.
Делът на категориите “разведени” и “вдовци” нараства. По-висок от средния за страната дял /3,5%/ разведените имат в населението на София, Варна, Бургас и други по-големи градове, а най-нисък - в Родопите, Североизточна България, Източна Стара планина. Вдовците /вдовиците/ имат максимален дял в региони със силно застаряло население, като Западна България, Централна Стара планина, Странджа и др.
4. Етническа структура.
Етническата принадлежност на хората е сред най-важните характеристики на населението, защото тя влияе, както върху възпроизводството, така и върху трудовата активност и общественото поведение на хората.
86% от населението на България е от българската етническа общност. Около 14% от населението принадлежи към етническите групи: турци, цигани, руснаци, арменци и др. Най-многобройна от малцинствените етнически групи е турската /около 9,4% от цялото ни население/. В края на XIXв. делът на турците в населението на България достига около 25%. Емиграциите им през ХХ в. довеждат до намаляване и поддържане на дела им около 10% през последните 50 години. От Освобождението до днес от България са се изселили около 1,5млн. турци. Днес те обитават предимно Източни Родопи, Източна Стара планина и Лудогорието, където относителният им дял е между 40% и 60% от населението. През последните 12 години плодовитостта им спада значително, поради влошените социално-икономически условия в страната. Около 2/3 от българските турци обитават села, което до голяма степен поддържа културните различия с останалото население на България. Втора по численост от малцинствените е циганската етническа група - около 4% от населението на страната. По-голямата част от циганите принадлежат към групата “Рома”. В земите ни те се заселват през XIVв. До днес запазват културните си и битови особености, които до голяма степен отговарят на кастовото деление на населението в тяхната родина Индия. Циганите се отличават с по-голямата си плодовитост и твърдото отстояване на културната си идентичност. Основната част от тях населява областите Пловдив /11% от всичките цигани в страната/, Пазарджик /около 10% от циганите/, Сливен /около 9%/, Монтана и др. Вече над 50% от българските цигани обитават градове, което влияе върху промяната на техните традиции. През последните 12 години те имат по-слабо участие в емиграциите в сравнение с турците и българите. Около 1% от българското население принадлежи към други по-малобройни етнически общности - руснаци, арменци, евреи, гагаузи и др./.
5. Религиозна структура.
Религиозната принадлежност на хората определя до голяма степен начина им на живот, културни особености и поведение в семейството и обществото. Около 86% от българското население принадлежи към източно-православната християнска общност. Тя има най-силно присъствие в западните предели на страната, където е и най-изявено присъствието на българската етническа общност. Православието е официалната религия за България. Българската православната църква се управлява от Св.Синод. В териториално отношение е поделена на 11 епархии, управлявани от митрополити. Инфраструктурата й е представена от 3792 храмове, от които 164 са манастири.
Около 0,6% от българското население принадлежи към католическата конфесия /религиозна общност/. Тя е представена основно в районите около Свищов, Белене, Чипровци и Раковски. През последните 12 години в България бързо нарастват привържениците на протестантската религия - около 0,3% от населението. Сега у нас официално са регистрирани 15 протестантски църкви.
Около 13% от българското население са мюсюлмани. У нас има 993 джамии и медресета - главно в Източни Родопи и Лудогорието.
Почти 0,2% от българското население принадлежи към други религиозни общности – дъновисти, армено-грегорианци и др.
6. Селищна структура.
Тя отразява местоживеенето и определя до голяма степен средата, в която се формират начинът на живот и поведението на хората. До края на 40-те години делът и броят на градските жители нарастват бавно, поради ограничените функции на градовете в България. През последните 50 години обаче градското население се увеличава с бързи темпове, поради миграции към градовете. След 1988г. градските жители намаляват с около 0,7% годишно под въздействието на нарастващите миграции към селата и емиграциите. Днес те са около 68% от населението. Минимален дял градското население има в Лудогорието, Родопите и Северозападна България.
7. Образователна структура.
Тя дава представа за завършената степен на образование от отделни групи от населението. Състоянието й има голямо значение за развитието на страната, тъй като от образователното ниво на хората до голяма степен зависи трудовото им участие и тяхното поведение. Над 50% от населението е с основно, начално или без образование. Това е отражение на ВС на населението и на социално-икономическите условия в България. Те определят до голяма степен и регионалните различия в тази структура. Така например, около 25% от населението на град София е с висше образование, докато висшистите в областите Кърджали, Смолян, Разград, Силистра и др. са само 4-5% от населението над 7г. възраст.
Промени в образователната структура на населението
ОБРАЗОВАТЕЛНИ КАТЕГОРИИ /в%/
Висше Средно и ПВО Основно Начално Незавършено Негр.
1934 0,7 2,7 9,0 35,1 20,9 31,5
1946 0,9 4,6 18,7 36,7 16,1 23,0
1965 2,4 12,3 32,0 31,7 12,9 8,6
1985 6,2 30,2 32,2 20,8 10,6 -
1992 7,9 37,0 30,4 15,8 6,3 2,0
VІІІ. Работна сила и трудова заетост на населението.
Стопанските и демографски промени в България през последните 30 години значително повлияват обема на работната сила, структурата на заетост и жизнения стандарт на населението. През този период работната сила намалява с бързи темпове, поради застаряването на населението. Това се отразява и в спадането на икономическата активност. В началото на ХХв. тя достига 85%, а в началото на 50-те години - около 80%. Тази висока трудова активност се дължи на заетостта в селското стопанство. През последните 45 години и особено след 1989г. икономическата активност у нас бързо спадна до 50%, поради намаляването на работната сила с около 900000д. за сметка на емиграциите и бързото застаряване на населението.
Днес работната сила на страната е концентрирана основно в София и другите по-големи градове, където населението е по-младо и има по-големи възможности за трудова реализация. Като цяло реализацията се затруднява от влошената възрастова и образователна структура на работната сила /около 30% от лицата, попадащи в категорията ”работна сила”, са с основно или по-ниско образование/. Това влияе отрицателно върху качеството на полагания труд и пазара на работната сила в България.
Намаляването на работната сила е свързано и с намаляването на трудовата заетост. През последните 10 години последната спада от 63% на 45%, но същевременно заетите в частния сектор на икономиката ни достигат около 63% от заетите. Спадът на заетостта в страната през последните години до голяма степен се дължи на нарастващата безработица. Преди 1989г. броят на безработните е около 30000д., а в края на 1991г. - 450000д. Сега нивото на безработицата достига 19%, а броят на безработните лица - над 600000д., от които 55% са жени. Най- висока е безработицата в Смолянска, Бургаска и Ямболска области /над 25%/, а най-ниска – в Старозагорска област и град София. Тези регионални различия се дължат на различните възможности за намирането на работа.
Негативните тенденции в заетостта, икономическата активност и безработицата в България след 1989г. пораждат и редица социални проблеми - спад в жизненото равнище, нарастване на престъпността и наркоманията, повишаване заболеваемостта на населението, намаляване на жизнения потенциал на нацията и др. Повечето от тези проблеми са пряко или косвено свързани с ограничаването на доходите за огромна част от българското население. Днес над 50% от доходите си българските граждани са принудени да отделят за храна, а по средна работна месечна заплата /120 долара/ страната ни е сред последните в Европа.
Въз основа на географската характеристика на населението в заключение може да се каже, че демографската ситуация е критична от гледна точка на бъдещето на България. Въпреки това, с очакваните икономическа стабилизация и повишаване на жизнения стандарт се предполага значително подобряване на демографската ситуация в страната и преминаване към съвременен тип възпроизводство на населението.
сряда, 9 януари 2008 г.
ГЕОГРАФИЯ НА МЕТАЛУРГИЯТА В БЪЛГАРИЯ
І. Значение и особености на отрасъла
Металургията е промишлен отрасъл, обхващащ дейности, отнасящи се както към първичния стопански сектор /добив на руди с черни и цветни метали/, така и към вторичния сектор /флотация на рудите и извличането на черни и цветни метали/. В тесния смисъл на понятието “металургия” се разбира обработката на рудите и извличането на метали от тях, но по традиция към това понятие се отнася и рудодобива.
Като цяло отрасълът е сред структуроопределящите за НС на България, защото от неговото развитие зависи развитието до голяма степен на почти всички останали стопански отрасли - машиностроенето, енергетиката, строителството и др. Металургията осигурява и до голяма степен материалната база за развитието и внедряването на научните постижения в практиката. Това важно значение на отрасъла се определя от факта, че той осигурява прокат, тръби, профили, ламарини, метални конструкции и др. При металургичното производство се получават и остатъчни продукти /бензол, киселини, син камък, амоняк, шлака и др./, които намират широко приложение в останалите отрасли от НС. Всичко това превръща металургията в районообразуващ фактор, привличайки към металургичното производство редица съпътстващи дейности. Трябва да се подчертае, че металургията има и стратегическо значение за страната, тъй като тя е основата на ВПК на България.
Отрасълът се характеризира с множество особености, по-важните от които са:
1/ Суровино- и енергоемкост. Металургията изразходва огромни по обем и количество суровини, електроенергия и технологична вода. Така например обемът на използваните суровини надхвърпя няколко пъти обема на готовата продукция. Това показва, че отрасълът е зависим от множество фактори и е твърде капиталоемък.
2/ Капиталоемкост. За строителството на металургични предприятия и за тяхното поддържане са необходими огромни за мащабите на България капиталовложения и пазари за готовата продукция, които да осигуряват проходи, позволяващи нарастването на капиталовложенията. Това прави българските металургични предприятия трудно продаваеми в процеса на приватизация и непривлекателни за чуждестранните инвеститори. Високата капиталоемкост на отрасъла е и причина в него да е застъпен все още единствено общественият сектор.
3/ Усъвършенстването на технологиите в металургичното производство и обновяващата се техника налагат все по-високи изисквания към квалификацията на кадрите, работещи в отрасъла.
4/ Отрасълът е обвързан с много други стопански отрасли и дейности, което е израз на голямото му районообразуващо значение. Тези връзки са производствени, технологични, трудови и по линията на реализация на готовата продукция.
5/ Отрасълът е силно зависим от състоянието на транспортната, техническата и социалната инфраструктура.
6/ Отрасълът е сред основните замърсители на природната среда, което влияе все по-силно върху перспективите за развитието му.
7/ Повечето от етапите на металургичното производство /в широк смисъл/ са локализирани върху една производствена площадка, поради което се формират “ металургични комбинати”.
8/ Поради различията в технологията на производството и някои характерни особености на произвежданата крайна продукция металургията се поделя на черна /произвежда чугун, стомана и прокат/ и цветна /произвеждаща олово, цинк, мед, злато, сребро, платина и др./.
ІІ. Място на металургията в промишлената структура
Мястото на отрасъла в промишлеността и НС се определя от дела му в ОПП и заетите, обема и дела на ОПФ, участието във вноса и износа на страната и някои други икономически показатели. До началото на 50-те години в България фактически не съществува металургично производство в пълния му цикъл. По тази причина делът на отрасъла в ОПП на България през 1939г. е едва 0,5%. С пускането в експлоатация на фирмите “Стомана” в Перник и “Кремиковци” в София, както и на редица флотационни и металургични предприятия в други райони от страната, делът на металургията в ОПП достига до 10,2% /заедно с рудодобива/ през 1993г. и 11,2% през 1998г. на фона на намаляващото производство в промишлеността на България през последните 10 години.
Успоредно с нарастването на обема на продукцията и дела й, през последните 50 години бързо се увеличава и броят на заетите до 51600 през 1998г. /общо рудодобив, флотация и металургия/ или 1,7% от всички заети в НС. В частния сектор през 1998г. са заети 7900д. или 15,3% от заетите в отрасъла. Значението на металургията за страната личи и от участието й във външната търговия - около 18,9% от износа и едва 8,8% от вноса. Това е доказателство и за значението на отрасъла при участието на страната в международното разделение на труда.
ІІІ. Фактори, условия и предпоставки за развитие и териториална организация на металургията.
Върху развитието на отрасъла влияние оказват множество фактори, основните сред които са:
1/Суровините: Влиянието им върху металургията се определя от суровиноемкостта на производството. Суровинният фактор оказва влияние както върху рудодобива, така и върху флотацията и извличането на металите от рудите чрез местонахождението на суровините, възможностите за тяхната бърза и евтина експлоатация, количеството на запасите, качеството на рудите /метално съдържание, чистота и процент на примеси/, геоложките условия за експлоатация /дълбочина на залягане на пластовете и др./. Поради използването на огромни количества суровини и материали при металургичното производство, влиянието на суровинния фактор до голяма степен е преплетено с влиянието на транпортния фактор. Като цяло България разполага с по-богата суровинна база за развитието на цветната, отколкото на черната металургия. В страната се добиват руди както на черни метали /желязо, манган, хром/, така и на цветни метали /мед, олово, цинк, волфрам, никел, злато, сребро, антимон и др./. Важен суровинен източник са вторичните метални отпадъци /скрап/. Така например около 1/3 от добиваното в страната олово е от отпадъчни продукти - главно на базата на преработката на акумулаторни батерии.
Към суровинните източници могат да бъдат отнесени и някои материали, използващи се в металургичното производство - каолин, барит, варовик, огнеупорна глина и редица други нерудни полезни изкопаеми.
2/ Пазари за готовата продукция: Металургията е база за развитието на металоемко машиностроене, електроника, строителство, металообработване, енергетика и др. Отрасли, които всъщност са вътрешният пазар на готовата металургична продукция. Значителна част от металургичното производство намира прием и на пазарите на ЕС, САЩ, Арабските страни и други региони от света. Това от една страна доказва необходимостта от съществуването и развитието на металургия в България, но от друга страна поставя въпроса за нейното динамично развитие, отговарящо на световните изисквания на пазарите за черни и цветни метали.
3/ Научните достижения: Както всички области от живота, така и металургията зависи от най-новите технически открития, които подобряват качествата на продукцията и я поевтиняват, а по този начин разширяват и пазарите й. Трябва да се отбележи, че с внедряването на най-новите достижения на науката се повишава изискването към качеството на работната сила в металургията, но се намаляват изискванията към нейното количество.
4/Транспортът оказва влияние върху металургичното производство главно чрез превоза на нетранспортабилни суровини /концентрати/, скрап, въглища и готова продукция, но и чрез превоза на работна ръка /примера с фирма “Кремиковци”/. В тази връзка при нерентабилни превози готовата продукция се оскъпява значително и по този начин се губят и извоювани пазари за готовата продукция.
5/ Все по-нарастващо влияние върху металургията в България оказва екологичният фактор, тъй като добивът на рудите, тяхната обработка и извличането на металите са свързани със значителни замърсявания на почвите, водите и атмосферния въздух. Това налага използването на нови технологии за производство, които са екологично чисти, но за тяхното внедряване са нужни огромни капиталовложения, които засега са невъзможни за България. В тази връзка развитието на металургията в бъдеще може да доведе до редица проблеми както от стопанско, така и от социално и др. естество в страната.
В крайна сметка може да се каже, че редица от посочените фактори в момента действат в негативна насока, поради което днес българската металургия е в процес на неотложно преструктуриране, свързано със закриването на редица дейности и производства. Въпреки тези трудности рудодобивът и флотацията осигуряват 1,8% от ОПП, а металургията /само извличането на метали/- около 9,4% от ОПП на страната, което доказва важното значение на отрасъла за България в условията на преход.
ІV. Развитие на рудодобива и черната металургия в България.
Добивът на руди на черни метали /желязни, манганови, хромови и молибденови/ е първи етап от черната металургия. Той е познат в българските земи още от древността и служи за основа на примитивната черна металургия в планинските райони, разполагащи с магнетитни пясъци по реките и дървесина като гориво. Такъв е и случаят с появата на черната металургия в Самоковско, където през епохата на Възраждането работят 25 видни /примитивни доменни пещи/ и 21 мадани /примитивни мартенови пещи/. През Средновековието примитивна черна металургия е развита и в Неврокопско, Кратово, Странджанско /Малък Самоков/ и други райони.
След Освобождението добивът на руди с черни метали е монополизиран от чуждестранни фирми - главно немски. Преработката на рудите и извличането на метали в България до Втората световна война почти замира, поради конкуренцията на чужди фирми. Българските руди са изнасяни в по-голямата си част зад граница. Такава например е била дейността на немските акционерни дружества “Пирин”, ”Ерц” и “Югомонтан”, създадени в началото на 30-те години. През 1939г. тези дружества добиват в България 25000т желязна руда, която се изнася в Германия за преработка.
През 30-те години на ХХ век започва добивът и на манганова руда - годишно по около 1000т. В началото на 30-те години заработва фирмата “Български железни заводи” в Перник, в която се използват част от добитите железни руди в страната. В тази фирма годишно се произвеждат в края на 30-те години 6000т стомана и около 4000т прокат.
Важна суровина за черната металургия е коксът, който се използва като гориво в пещите. Кокс се произвежда в България от началото на ХХвек край Плачковци /Тревненско/. През средата на 30-те години там работят 11 камери за кокс по системата “Коперс”, въведена в страната от Д.Ножаров. В тях преди Втората световна война се добиват годишно по около 10000т кокс.
След войната развитието на рудодобива се определя от разрастването на металургичното предприятие в Перник и строителството на Кремиковският металургичен комбинат. В тази връзка започва търсенето и разработката на нови находища на железни руди като Кремиковското /250млн.т запаси/, в с.Крумово /Ямболско/, с.Мартиново /обл. Монтана/ и др. Същевременно редица малки рудници са закрити - Голяма Раковица, Горна Секирна /Брезнишко/, Парил /Софийско/, Нешковци /Троянско/и др. Днес запасите на железни руди в България се оценяват на около 280млн.т, от които 90% са съсредоточени в Кремиковското находище. Тези запаси са незначителни и с ниско качество. Така например рудата в Кремиковци е с метално съдържание 30%, като 2/3 е лимонит, 21% сидерит и 13% хематит. Магнетитът отсъства, с което качеството на рудата се понижава. Същевременно в рудата на това находище се съдържат около 6% манган, 18% барит, 0,14% мед и 0,4% олово. Находището в село Крумово е със запаси от 1,3млн.т, но металното съдържание на рудата е 43%, което прави експлоатацията му икономически обоснована. Находището край село Мартиново /Чипровско/ е със запаси от 5млн.т и съдържание на желязо 39%. В крайна сметка запасите от железни руди в България могат да се оценят като ограничени и с ниско качество, поради което страната е принудена да внася руда от Алжир, Индия, Ю.Африка и главно от Украйна - около 3млн.т годишно, с което се задоволяват над 50% от потребностите от желязна руда за страната. Ограничените запаси и ниското качество на местните находища са причина за ограничаването на рудодобива. През 50-те години годишно се добиват 150000т железни руди, а в началото на 70-те - над 800000т. През последните 3-4 години добивите са спаднали до около 250000т годишно.
Важно значение за развитието на черната металургия има и добивът на манганова и хромова руди, тъй като манганът и хромът се използват като легиращи /подобряващи качеството/ метали в черната металургия. Манганова руда се добива край селата Църква и Оброчище /Добричко/, като запасите се изчисляват на около 85млн.т, а металното съдържание е около 29%. По-малки находища са разкрити край село Игнатиево, град Бяла /Варненско/ и край село Пожарево /Софийско/. През 30-те години на века годишно се добиват около 1000т манганова руда, а в средата на 60-те - около 80000т. Сега добивите са 5-6000т годишно главно от находището край село Оброчище, което е разположено успоредно на Черноморското крайбрежие.
Широко приложение в черната металургия намират и хромовите руди. Находищата им са ограничени и пръснати, с малки запаси и ниско метално съдържание - около 18%. По-значителни са находищата край Крумовград /селата Аврен, Голямо Каменяне/, Джебел, село Добромирци /Смолянско/.
В черната металургия се използват и редица нерудни полезни изкопаеми като доломити, варовици и др., извличани от кариерите край Сливница и Радомир.
Вторият етап в производството на черни метали е обогатяването на рудите, поради ниското им метално съдържание и оскъпяването на транспортните разходи. Обогатяването на рудите в Кремиковци и Мартиново се извършва на място, с което се спестява транспортирането на огромни количества скална маса.
Третият етап на металургичното производство е извличането на черните метали /чугун, стомана и прокат/ и производството на метизи /метални изделия/. Това производство, също както и рудодобивът е известно в българските земи от древността, но едва през XIXвек се развива по-бързо на базата на магнетитните пясъци в реките и горските ресурси на планините. В началото на 30-те години на ХХ век в Перник е построен завод за бетонно желязо, което може да се приеме като начало на съвременната черна металургия в България. В края на 30-те години в него се произвеждат годишно около 6000т желязо за строителството.
Нов етап в развитието на черната металургия бележи периодът от началото на 50-те години. През 1953г. са пуснати в експлоатация 2 мартенови пещи в Перник /ДМЗ”Ленин”/. Построяването им в Перник е продиктувано от следните съображения:
1/осигуряване оптимално натоварване на влаковите композиции от и за мините в Перник;
2/наличие на тихнологични води с построяването на язовир”Студена”;
3/наличие на електроенергия;
4/близост до машиностроителните предприятия в София -основен потребител на черните метали;
5/наличие на работна ръка в Перник и София;
6/строителство в големи мащаби, което също е потребител на черни метали.
През периода 1955-1958г. в ДМЗ”Ленин” са построени и 2 доменни пещи за производството на чугун, а по-късно и прокатни станове. По този начин заводът се превръща в металургичен комбинат.
С откриването и експлоатацията на Кремиковското находище се създава предпоставка за построяването на нов металургичен комбинат. Към него са построени коксохимически завод, електроцентрала, ремонтна база. Началото на металургичното производство в Кремиковци се полага през 1963г. На базата на производството в Перник и София в страната са построени и редица металообработващи предприятия и леярни, в които се дообработват стоманата и чугуна от София и Перник. Такива са чугунолеярният завод в Ихтиман, заводите в Роман и Септември, ”Жити” в Русе, ”Промет” в Бургас и др. Тези предприятия са обединени в Асоциация ”Черна металургия”.
Днес единственото в България предприятие с пълен производствен цикъл е “Кремиковци”АД, където се добива и обогатява рудата и се извличат черни метали. Фирма “Стомана” в Перник произвежда стомана на базата на чугун на блокове и метални отпадъци /скрап/. В предприятието се произвеждат различни видове стомана - /за котли, за корабни корпуси, метални корпуси, профили, бетонно желязо и др./ Към фирмата работи и цех за различни феросплави, а в близост е построен завод за феромагнити.
Концентрацията на черната металургия в Перник и София поражда и редица проблеми от различно естество: екологични, липса на пазари за скъпата продукция, интензивни ежедневни трудови пътувания на значителни за страната разстояния, жилищна криза в София, висока безработица при необходимостта от преструктурирането на този отрасъл и др.
В началото на 80-те години южно от Бургас /между селата Дебелт и Драчево/ започва строителството на ІІІ-та металургична база в България. Нейното строителство се налага, поради ограничените запаси на желязна руда в Кремиковското находище и необходимостта от внос на руда и кокс по море. Предвидено е построяването и на фериботен комплекс, свързващ завода с пристанището Мариупол /Жданов/. По планови разчети годишното производство на прокат в тази база би трябвало да достигне около 4млн.т. За нуждите на предприятието се предвижда и построяването на ж.п. линия Бургас-Дебелт-Средец-Ямбол-Тополовград-Марица.
Във връзка със стопанските промени в България от началото на 90-те години строителството на ІІІ-та металургична база е спряно, а като цяло производството в черната металургия на страната спада наполовина до средата на 90-те. През последните 2-3 години се отбелязва ново нарастване на производството, което се обяснява с търсенето на продукцията на световните пазари. Този факт влияе благоприятно и върху заетостта в отрасъла, която стационира. В черната металургия днес са заети около 2% от всички заети в НС на страната и се произвеждат над 6% от ОПП. В перспектива се предвижда преструктурирането на отрасъла да продължи с ускорени темпове успоредно с процеса на приватизация. Това е свързано с освобождаване на работна ръка и закриването на редица губещи производства и дейности.
Основни производства в черната металургия
производство 1957 1970 1980 1985 1989 1992 1995 1998г.
/хил.т./
Чугун и 47 1251 1583 1650 1523 853 1614 1654
феросплави
Стомана 159 1800 2565 2880 2900 1630 2815 2628
Прокат 117 1420 3213 3380 3030 1315 2252 2242
Кокс 100 837 1348 1190 1376 840 1240 1239
V. Цветна металургия.
Към отрасъла се отнасят флотацията на рудите и извличането на цветни метали, но базата на тези дейности е рудодобивът. В последния и в цветната металургия са заети 2,0% от заетите в НС и се произвеждат около 5% от ОПП в страната.
Примитивната цветна металургия и добив на руди с цветни метали са познати в днешните български земи също от древността -още от ІІІ.хил.пр.Хр. През Средновековието рударството и металургията са най-развити в Чипровско от саксонски рудари, които извличат среброто от полиметалните руди. През XIXвек цветната металургия запада, а през първите десетилетия след Освобождението тя напълно замира. Едва през 1903г. френска фирма получава концесия за проучване и експлоатация на мина “Плакалница”, с което отново се възражда цветната металургия в България. До края на Втората световна война този отрасъл е слабо развит и представен само от фабриката за олово в село Курило, фабриката за черна мед на гара Елисейна и флотационните фабрики край Кърджали и село Средногорци за оловно-цинкови руди. В тези предприятия годишно се добиват около 14000т оловно-цинкови и медни руди.
С откриването на находищата на оловно-цинкови руди в Родопите и Осогово и на медни руди в Средногорието, от 50-те години ва ХХвек рудодобивът и цветната металургия се развиват с бързи темпове. Днес в България се добиват руди на следните цветни метали: олово, цинк, мед, злато, сребро и др. Като цяло този рудодобив е с по-голямо значение за развитието на металургично производство в сравнение с добива на руди от черни метали, въпреки че рудите с цветни метали имат ниско метално съдържание /от 3 до 5%/ и в по-голямата си част са полиметални, което изисква по-сложни технологии за обработка. Ниското метално съдържание налага и флотирането на рудите, с което се премахва необходимостта от превози на огромни маси скален материал. При флотирането на рудите се получават концентрати, съдържащи до 20% мед, 52% цинк и 70% олово. За флотирането се изразходват огромни количества електроенергия и технологични води. Трябва да се отбележи и фактът, че повечето разработки на находища от руди с цветни метали са подземни, което намалява тяхната ефективност. По тази причина много рудници в Родопите са пред закриване. Същевременнно трябва да се подчертае, че страната разполага с около 6% от световните запаси на цинк и с около 3% от запасите на олово. Основните находища на оловно-цинкови руди са тези край Мадан, Ерма река, Рудозем, Лъки, Маджарово, с.Звездел и др. В Родопите се намират над 75% от запасите на оловно-цинкови руди в България и се добиват над 70% от общото им количество. С по-малки запаси разполагат находищата от тези руди в Гюешево, с.Устрем /Тополовградско/, Чипровци и Врачанско.
Медните руди са също с голямо значение за развитието на българската цветна металургия. Те имат ниско метално съдържание /около 0,5% до 2%/. Основните им находища се намират в Стара планина и Средногорието - Медет, Асарел, Панагюрски колонии, Елаците, мина”Радка”. По-малки количества медна руда се добиват в Бургаско - Росен, Върли бряг, Медни рид, Малко Търново; в мина”Плакалница” /Врачанско/ и в Чипровци. Основната част от медната руда и концентрат са в радиус от 20км около Пирдоп. В този ареал се добиват годишно около 15млн.т руди. В Медет, Асарел и Елаците годишно се произвеждат около 240000т меден концентрат. До 1991г. в Челопеч се добиват около 150000т меден концентрат, но поради високото съдържание на арсен и ниското метално съдържание /3-4%/ флотационната фабрика е закрита. Останалите обогатителни фабрики в страната са малки - общо около 30000т меден концентрат годишно се произвежда в тях. В България са изградени следните флотационни фабрики: Рудозем, Мадан, Лъки, Устрем, Маджарово, Гюешево /за олово и цинк/ и в Челопеч, Медет, Елаците, Асарел /за мед/. През 50-те години на ХХвек започва и строителството на металургични предприятия в отрасъла:
1/Оловно-цинковият комбинат в Кърджали;
2/Комбинатът за цветни метали в Пловдив;
3/Комбинатът за електролитна мед в Пирдоп.
В тази връзка се оформят и 2 района на цветната металургия:
Родопски /основно за олово и цинк, но и като съпътстващи метали се добиват още злато, сребро и др. редки и благородни метали/ и
Средногорски /основно за мед/.
Производството на цветни метали /цветна металургия в тесния смисъл на думата/ започва в индустриални количества в България от началото на ХХвек, когато е построена флотационната фабрика на гара Елисейна за медна руда. По-късно флотационна фабрика е построена и в Кърджали, като концентратът се изнася основно за Германия. Още преди Втората световна война на гара Елисейна започва производството на черна мед, а в село Курило - на олово. През 50-те години се създава българо-съветското дружество “Горубсо” за експлоатирането на оловно-цинковите руди в Родопите. През 1954г. в Кърджали е построен оловно-цинковият комбинат, използващ концентрат от флотационните фабрики в Източни Родопи. През 1961г. е пуснат в експлоатация комбинатът за цветни метали край Пловдив, ползващ концентрати от Западни Родопи. В него се добиват цинк, олово, кадмий, син камък, сярна киселина, хром, волфрам, индий, германий и др. ценни метали. Олово се произвежда в Нови Искър главно чрез преработката на акумулаторни батерии.
Електролитна /чиста/ мед се добива в комбината край Пирдоп, който е пуснат в експлоатация през 1957г. с капацитет от 25000т електролитна мед годишно. През 1964г. той е реконструиран и разширен до 60000т годишно. От 1987г. в експлоатация е “топилна” по финландски лиценз с капацитет 120000т годишно. Черна мед се произвежда и на гара Елисейна, която се преработва в комбината в Пирдоп. На гара Искър /София/ функционира комбинат за цветни метали, в който блоковете от цветни метали /слитъци/ се преработват в прокат /листове, тръби, профили/.
Към цветната металургия се отнася и заводът за алуминиево фолио и профили в Шумен, който работи с вносни суровини от Казахстан, Унгария, Словения. Развитието на това производство се налага от широкото приложение на продукцията му в самолетостроенето, електрониката, строителството, ХВП, поради ценните му качества - корозионна устойчивост, ковкост, електропроводимост и др.
В предприятията за цветни метали в България, наред с основните производства, се добиват и никел, калай /около 8т годишно/, алуминий /около 3600т годишно/, титан, кадмий, волфрам, ванадий, кобалт, злато /няколко килограма годишно/, сребро, платина и редки метали като цирконий, тантал, литий, берилий, германий, селен, телур и др.
На базата на находищата на руди на цветни метали и концентрацията на преработващи мощности са формирани 2 района на цветната металургия в България:
1/Родопски - обхваща рудодобивните предприятия в Кърджали, Смолян, Хасковски регион, флотационните фабрики в Рудозем, Маджарово, Лъки, Устрем и производството на цветни метали в Кърджали и Пловдив /главно олово, цинк, злато, сребро, платина и др./;
2/Средногорски - обхваща обогатителните фабрики в Медет, Асарел, Елаците и комбината в Пирдоп. Специализиран е в производството на мед, син камък, сярна киселина. Към този район с известна условност може да се отнесе и предприятието на гара Искър.
VІ. Проблеми и перспективии за развитието на рудодобива и металутгията в България.
Поради изчерпването на запасите от руди и недобрите им експлотационни качества /ниско съдържание на метал, дълбоко залягане на пластовете и др./ се отбелязва ясно изразена тенденция към ограничаване на рудодобива. Така например добивът на руди с черни метали е спаднал 3 пъти за 25 години, а на манганова руда -около 13 пъти за същия период. По-слабо е намаляването на рудодобива на цветни метали. Годишно се добиват около 2,5млн.т оловно-цинкова руда и около 1,5млн.т медна руда. Незначителни са
количествата добивани полиметални руди, от които се извличат редица ценни метали. Спадът в рудодобива е особено ярко изразен през последните 8 години, поради ограничаването на държавните субсидии, остарелите технологии за добив и преработка на рудата, екологичните проблеми, съпътстващи рудодобива, липсата на външни пазари и др. Подобни са проблемите и в самото металургично производство. Това налага преструктурирането предимно на черната металургия, подновяване на технологиите и снижаване на себестойността на продукцията. Като цяло перспективите за развитие са по-благоприятни пред цветната металургия, поради по-богатата й суровинна база. През последните 10 години като основен проблем пред металургията изпъква екологичният, тъй като рудодобивът и металургията замърсяват природната среда с твърди отпадъци, нарушават почвения хоризонт, замърсяват въздуха с ареозоли и др. Отрасълът е вторият замърсител на природната среда в България след енергетиката. На него се дължат 17% от замърсяването на атмосферния въздух и основната част от замърсяването на водите и почвите.
Основни производства в цветната металургия/хил.т./
произв. 1985 1989 1991 1993 1995 1997 1998
Електролитна мед 60,9 55,8 12,8 26,3 29,1 34,5 33,0
Олово 98,0 101,5 56,6 57,0 59,0 72,6 70,0
Цинк 92,1 195,0 51,6 54,0 68,8 70,4 70,0
Калай-т. 82,0 64,0 3,0 23,0 11,0 8,0 8,0
Алуминий-т. 7571 7402 2023 1832 4519 3587 3590
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Металургията е промишлен отрасъл, обхващащ дейности, отнасящи се както към първичния стопански сектор /добив на руди с черни и цветни метали/, така и към вторичния сектор /флотация на рудите и извличането на черни и цветни метали/. В тесния смисъл на понятието “металургия” се разбира обработката на рудите и извличането на метали от тях, но по традиция към това понятие се отнася и рудодобива.
Като цяло отрасълът е сред структуроопределящите за НС на България, защото от неговото развитие зависи развитието до голяма степен на почти всички останали стопански отрасли - машиностроенето, енергетиката, строителството и др. Металургията осигурява и до голяма степен материалната база за развитието и внедряването на научните постижения в практиката. Това важно значение на отрасъла се определя от факта, че той осигурява прокат, тръби, профили, ламарини, метални конструкции и др. При металургичното производство се получават и остатъчни продукти /бензол, киселини, син камък, амоняк, шлака и др./, които намират широко приложение в останалите отрасли от НС. Всичко това превръща металургията в районообразуващ фактор, привличайки към металургичното производство редица съпътстващи дейности. Трябва да се подчертае, че металургията има и стратегическо значение за страната, тъй като тя е основата на ВПК на България.
Отрасълът се характеризира с множество особености, по-важните от които са:
1/ Суровино- и енергоемкост. Металургията изразходва огромни по обем и количество суровини, електроенергия и технологична вода. Така например обемът на използваните суровини надхвърпя няколко пъти обема на готовата продукция. Това показва, че отрасълът е зависим от множество фактори и е твърде капиталоемък.
2/ Капиталоемкост. За строителството на металургични предприятия и за тяхното поддържане са необходими огромни за мащабите на България капиталовложения и пазари за готовата продукция, които да осигуряват проходи, позволяващи нарастването на капиталовложенията. Това прави българските металургични предприятия трудно продаваеми в процеса на приватизация и непривлекателни за чуждестранните инвеститори. Високата капиталоемкост на отрасъла е и причина в него да е застъпен все още единствено общественият сектор.
3/ Усъвършенстването на технологиите в металургичното производство и обновяващата се техника налагат все по-високи изисквания към квалификацията на кадрите, работещи в отрасъла.
4/ Отрасълът е обвързан с много други стопански отрасли и дейности, което е израз на голямото му районообразуващо значение. Тези връзки са производствени, технологични, трудови и по линията на реализация на готовата продукция.
5/ Отрасълът е силно зависим от състоянието на транспортната, техническата и социалната инфраструктура.
6/ Отрасълът е сред основните замърсители на природната среда, което влияе все по-силно върху перспективите за развитието му.
7/ Повечето от етапите на металургичното производство /в широк смисъл/ са локализирани върху една производствена площадка, поради което се формират “ металургични комбинати”.
8/ Поради различията в технологията на производството и някои характерни особености на произвежданата крайна продукция металургията се поделя на черна /произвежда чугун, стомана и прокат/ и цветна /произвеждаща олово, цинк, мед, злато, сребро, платина и др./.
ІІ. Място на металургията в промишлената структура
Мястото на отрасъла в промишлеността и НС се определя от дела му в ОПП и заетите, обема и дела на ОПФ, участието във вноса и износа на страната и някои други икономически показатели. До началото на 50-те години в България фактически не съществува металургично производство в пълния му цикъл. По тази причина делът на отрасъла в ОПП на България през 1939г. е едва 0,5%. С пускането в експлоатация на фирмите “Стомана” в Перник и “Кремиковци” в София, както и на редица флотационни и металургични предприятия в други райони от страната, делът на металургията в ОПП достига до 10,2% /заедно с рудодобива/ през 1993г. и 11,2% през 1998г. на фона на намаляващото производство в промишлеността на България през последните 10 години.
Успоредно с нарастването на обема на продукцията и дела й, през последните 50 години бързо се увеличава и броят на заетите до 51600 през 1998г. /общо рудодобив, флотация и металургия/ или 1,7% от всички заети в НС. В частния сектор през 1998г. са заети 7900д. или 15,3% от заетите в отрасъла. Значението на металургията за страната личи и от участието й във външната търговия - около 18,9% от износа и едва 8,8% от вноса. Това е доказателство и за значението на отрасъла при участието на страната в международното разделение на труда.
ІІІ. Фактори, условия и предпоставки за развитие и териториална организация на металургията.
Върху развитието на отрасъла влияние оказват множество фактори, основните сред които са:
1/Суровините: Влиянието им върху металургията се определя от суровиноемкостта на производството. Суровинният фактор оказва влияние както върху рудодобива, така и върху флотацията и извличането на металите от рудите чрез местонахождението на суровините, възможностите за тяхната бърза и евтина експлоатация, количеството на запасите, качеството на рудите /метално съдържание, чистота и процент на примеси/, геоложките условия за експлоатация /дълбочина на залягане на пластовете и др./. Поради използването на огромни количества суровини и материали при металургичното производство, влиянието на суровинния фактор до голяма степен е преплетено с влиянието на транпортния фактор. Като цяло България разполага с по-богата суровинна база за развитието на цветната, отколкото на черната металургия. В страната се добиват руди както на черни метали /желязо, манган, хром/, така и на цветни метали /мед, олово, цинк, волфрам, никел, злато, сребро, антимон и др./. Важен суровинен източник са вторичните метални отпадъци /скрап/. Така например около 1/3 от добиваното в страната олово е от отпадъчни продукти - главно на базата на преработката на акумулаторни батерии.
Към суровинните източници могат да бъдат отнесени и някои материали, използващи се в металургичното производство - каолин, барит, варовик, огнеупорна глина и редица други нерудни полезни изкопаеми.
2/ Пазари за готовата продукция: Металургията е база за развитието на металоемко машиностроене, електроника, строителство, металообработване, енергетика и др. Отрасли, които всъщност са вътрешният пазар на готовата металургична продукция. Значителна част от металургичното производство намира прием и на пазарите на ЕС, САЩ, Арабските страни и други региони от света. Това от една страна доказва необходимостта от съществуването и развитието на металургия в България, но от друга страна поставя въпроса за нейното динамично развитие, отговарящо на световните изисквания на пазарите за черни и цветни метали.
3/ Научните достижения: Както всички области от живота, така и металургията зависи от най-новите технически открития, които подобряват качествата на продукцията и я поевтиняват, а по този начин разширяват и пазарите й. Трябва да се отбележи, че с внедряването на най-новите достижения на науката се повишава изискването към качеството на работната сила в металургията, но се намаляват изискванията към нейното количество.
4/Транспортът оказва влияние върху металургичното производство главно чрез превоза на нетранспортабилни суровини /концентрати/, скрап, въглища и готова продукция, но и чрез превоза на работна ръка /примера с фирма “Кремиковци”/. В тази връзка при нерентабилни превози готовата продукция се оскъпява значително и по този начин се губят и извоювани пазари за готовата продукция.
5/ Все по-нарастващо влияние върху металургията в България оказва екологичният фактор, тъй като добивът на рудите, тяхната обработка и извличането на металите са свързани със значителни замърсявания на почвите, водите и атмосферния въздух. Това налага използването на нови технологии за производство, които са екологично чисти, но за тяхното внедряване са нужни огромни капиталовложения, които засега са невъзможни за България. В тази връзка развитието на металургията в бъдеще може да доведе до редица проблеми както от стопанско, така и от социално и др. естество в страната.
В крайна сметка може да се каже, че редица от посочените фактори в момента действат в негативна насока, поради което днес българската металургия е в процес на неотложно преструктуриране, свързано със закриването на редица дейности и производства. Въпреки тези трудности рудодобивът и флотацията осигуряват 1,8% от ОПП, а металургията /само извличането на метали/- около 9,4% от ОПП на страната, което доказва важното значение на отрасъла за България в условията на преход.
ІV. Развитие на рудодобива и черната металургия в България.
Добивът на руди на черни метали /желязни, манганови, хромови и молибденови/ е първи етап от черната металургия. Той е познат в българските земи още от древността и служи за основа на примитивната черна металургия в планинските райони, разполагащи с магнетитни пясъци по реките и дървесина като гориво. Такъв е и случаят с появата на черната металургия в Самоковско, където през епохата на Възраждането работят 25 видни /примитивни доменни пещи/ и 21 мадани /примитивни мартенови пещи/. През Средновековието примитивна черна металургия е развита и в Неврокопско, Кратово, Странджанско /Малък Самоков/ и други райони.
След Освобождението добивът на руди с черни метали е монополизиран от чуждестранни фирми - главно немски. Преработката на рудите и извличането на метали в България до Втората световна война почти замира, поради конкуренцията на чужди фирми. Българските руди са изнасяни в по-голямата си част зад граница. Такава например е била дейността на немските акционерни дружества “Пирин”, ”Ерц” и “Югомонтан”, създадени в началото на 30-те години. През 1939г. тези дружества добиват в България 25000т желязна руда, която се изнася в Германия за преработка.
През 30-те години на ХХ век започва добивът и на манганова руда - годишно по около 1000т. В началото на 30-те години заработва фирмата “Български железни заводи” в Перник, в която се използват част от добитите железни руди в страната. В тази фирма годишно се произвеждат в края на 30-те години 6000т стомана и около 4000т прокат.
Важна суровина за черната металургия е коксът, който се използва като гориво в пещите. Кокс се произвежда в България от началото на ХХвек край Плачковци /Тревненско/. През средата на 30-те години там работят 11 камери за кокс по системата “Коперс”, въведена в страната от Д.Ножаров. В тях преди Втората световна война се добиват годишно по около 10000т кокс.
След войната развитието на рудодобива се определя от разрастването на металургичното предприятие в Перник и строителството на Кремиковският металургичен комбинат. В тази връзка започва търсенето и разработката на нови находища на железни руди като Кремиковското /250млн.т запаси/, в с.Крумово /Ямболско/, с.Мартиново /обл. Монтана/ и др. Същевременно редица малки рудници са закрити - Голяма Раковица, Горна Секирна /Брезнишко/, Парил /Софийско/, Нешковци /Троянско/и др. Днес запасите на железни руди в България се оценяват на около 280млн.т, от които 90% са съсредоточени в Кремиковското находище. Тези запаси са незначителни и с ниско качество. Така например рудата в Кремиковци е с метално съдържание 30%, като 2/3 е лимонит, 21% сидерит и 13% хематит. Магнетитът отсъства, с което качеството на рудата се понижава. Същевременно в рудата на това находище се съдържат около 6% манган, 18% барит, 0,14% мед и 0,4% олово. Находището в село Крумово е със запаси от 1,3млн.т, но металното съдържание на рудата е 43%, което прави експлоатацията му икономически обоснована. Находището край село Мартиново /Чипровско/ е със запаси от 5млн.т и съдържание на желязо 39%. В крайна сметка запасите от железни руди в България могат да се оценят като ограничени и с ниско качество, поради което страната е принудена да внася руда от Алжир, Индия, Ю.Африка и главно от Украйна - около 3млн.т годишно, с което се задоволяват над 50% от потребностите от желязна руда за страната. Ограничените запаси и ниското качество на местните находища са причина за ограничаването на рудодобива. През 50-те години годишно се добиват 150000т железни руди, а в началото на 70-те - над 800000т. През последните 3-4 години добивите са спаднали до около 250000т годишно.
Важно значение за развитието на черната металургия има и добивът на манганова и хромова руди, тъй като манганът и хромът се използват като легиращи /подобряващи качеството/ метали в черната металургия. Манганова руда се добива край селата Църква и Оброчище /Добричко/, като запасите се изчисляват на около 85млн.т, а металното съдържание е около 29%. По-малки находища са разкрити край село Игнатиево, град Бяла /Варненско/ и край село Пожарево /Софийско/. През 30-те години на века годишно се добиват около 1000т манганова руда, а в средата на 60-те - около 80000т. Сега добивите са 5-6000т годишно главно от находището край село Оброчище, което е разположено успоредно на Черноморското крайбрежие.
Широко приложение в черната металургия намират и хромовите руди. Находищата им са ограничени и пръснати, с малки запаси и ниско метално съдържание - около 18%. По-значителни са находищата край Крумовград /селата Аврен, Голямо Каменяне/, Джебел, село Добромирци /Смолянско/.
В черната металургия се използват и редица нерудни полезни изкопаеми като доломити, варовици и др., извличани от кариерите край Сливница и Радомир.
Вторият етап в производството на черни метали е обогатяването на рудите, поради ниското им метално съдържание и оскъпяването на транспортните разходи. Обогатяването на рудите в Кремиковци и Мартиново се извършва на място, с което се спестява транспортирането на огромни количества скална маса.
Третият етап на металургичното производство е извличането на черните метали /чугун, стомана и прокат/ и производството на метизи /метални изделия/. Това производство, също както и рудодобивът е известно в българските земи от древността, но едва през XIXвек се развива по-бързо на базата на магнетитните пясъци в реките и горските ресурси на планините. В началото на 30-те години на ХХ век в Перник е построен завод за бетонно желязо, което може да се приеме като начало на съвременната черна металургия в България. В края на 30-те години в него се произвеждат годишно около 6000т желязо за строителството.
Нов етап в развитието на черната металургия бележи периодът от началото на 50-те години. През 1953г. са пуснати в експлоатация 2 мартенови пещи в Перник /ДМЗ”Ленин”/. Построяването им в Перник е продиктувано от следните съображения:
1/осигуряване оптимално натоварване на влаковите композиции от и за мините в Перник;
2/наличие на тихнологични води с построяването на язовир”Студена”;
3/наличие на електроенергия;
4/близост до машиностроителните предприятия в София -основен потребител на черните метали;
5/наличие на работна ръка в Перник и София;
6/строителство в големи мащаби, което също е потребител на черни метали.
През периода 1955-1958г. в ДМЗ”Ленин” са построени и 2 доменни пещи за производството на чугун, а по-късно и прокатни станове. По този начин заводът се превръща в металургичен комбинат.
С откриването и експлоатацията на Кремиковското находище се създава предпоставка за построяването на нов металургичен комбинат. Към него са построени коксохимически завод, електроцентрала, ремонтна база. Началото на металургичното производство в Кремиковци се полага през 1963г. На базата на производството в Перник и София в страната са построени и редица металообработващи предприятия и леярни, в които се дообработват стоманата и чугуна от София и Перник. Такива са чугунолеярният завод в Ихтиман, заводите в Роман и Септември, ”Жити” в Русе, ”Промет” в Бургас и др. Тези предприятия са обединени в Асоциация ”Черна металургия”.
Днес единственото в България предприятие с пълен производствен цикъл е “Кремиковци”АД, където се добива и обогатява рудата и се извличат черни метали. Фирма “Стомана” в Перник произвежда стомана на базата на чугун на блокове и метални отпадъци /скрап/. В предприятието се произвеждат различни видове стомана - /за котли, за корабни корпуси, метални корпуси, профили, бетонно желязо и др./ Към фирмата работи и цех за различни феросплави, а в близост е построен завод за феромагнити.
Концентрацията на черната металургия в Перник и София поражда и редица проблеми от различно естество: екологични, липса на пазари за скъпата продукция, интензивни ежедневни трудови пътувания на значителни за страната разстояния, жилищна криза в София, висока безработица при необходимостта от преструктурирането на този отрасъл и др.
В началото на 80-те години южно от Бургас /между селата Дебелт и Драчево/ започва строителството на ІІІ-та металургична база в България. Нейното строителство се налага, поради ограничените запаси на желязна руда в Кремиковското находище и необходимостта от внос на руда и кокс по море. Предвидено е построяването и на фериботен комплекс, свързващ завода с пристанището Мариупол /Жданов/. По планови разчети годишното производство на прокат в тази база би трябвало да достигне около 4млн.т. За нуждите на предприятието се предвижда и построяването на ж.п. линия Бургас-Дебелт-Средец-Ямбол-Тополовград-Марица.
Във връзка със стопанските промени в България от началото на 90-те години строителството на ІІІ-та металургична база е спряно, а като цяло производството в черната металургия на страната спада наполовина до средата на 90-те. През последните 2-3 години се отбелязва ново нарастване на производството, което се обяснява с търсенето на продукцията на световните пазари. Този факт влияе благоприятно и върху заетостта в отрасъла, която стационира. В черната металургия днес са заети около 2% от всички заети в НС на страната и се произвеждат над 6% от ОПП. В перспектива се предвижда преструктурирането на отрасъла да продължи с ускорени темпове успоредно с процеса на приватизация. Това е свързано с освобождаване на работна ръка и закриването на редица губещи производства и дейности.
Основни производства в черната металургия
производство 1957 1970 1980 1985 1989 1992 1995 1998г.
/хил.т./
Чугун и 47 1251 1583 1650 1523 853 1614 1654
феросплави
Стомана 159 1800 2565 2880 2900 1630 2815 2628
Прокат 117 1420 3213 3380 3030 1315 2252 2242
Кокс 100 837 1348 1190 1376 840 1240 1239
V. Цветна металургия.
Към отрасъла се отнасят флотацията на рудите и извличането на цветни метали, но базата на тези дейности е рудодобивът. В последния и в цветната металургия са заети 2,0% от заетите в НС и се произвеждат около 5% от ОПП в страната.
Примитивната цветна металургия и добив на руди с цветни метали са познати в днешните български земи също от древността -още от ІІІ.хил.пр.Хр. През Средновековието рударството и металургията са най-развити в Чипровско от саксонски рудари, които извличат среброто от полиметалните руди. През XIXвек цветната металургия запада, а през първите десетилетия след Освобождението тя напълно замира. Едва през 1903г. френска фирма получава концесия за проучване и експлоатация на мина “Плакалница”, с което отново се възражда цветната металургия в България. До края на Втората световна война този отрасъл е слабо развит и представен само от фабриката за олово в село Курило, фабриката за черна мед на гара Елисейна и флотационните фабрики край Кърджали и село Средногорци за оловно-цинкови руди. В тези предприятия годишно се добиват около 14000т оловно-цинкови и медни руди.
С откриването на находищата на оловно-цинкови руди в Родопите и Осогово и на медни руди в Средногорието, от 50-те години ва ХХвек рудодобивът и цветната металургия се развиват с бързи темпове. Днес в България се добиват руди на следните цветни метали: олово, цинк, мед, злато, сребро и др. Като цяло този рудодобив е с по-голямо значение за развитието на металургично производство в сравнение с добива на руди от черни метали, въпреки че рудите с цветни метали имат ниско метално съдържание /от 3 до 5%/ и в по-голямата си част са полиметални, което изисква по-сложни технологии за обработка. Ниското метално съдържание налага и флотирането на рудите, с което се премахва необходимостта от превози на огромни маси скален материал. При флотирането на рудите се получават концентрати, съдържащи до 20% мед, 52% цинк и 70% олово. За флотирането се изразходват огромни количества електроенергия и технологични води. Трябва да се отбележи и фактът, че повечето разработки на находища от руди с цветни метали са подземни, което намалява тяхната ефективност. По тази причина много рудници в Родопите са пред закриване. Същевременнно трябва да се подчертае, че страната разполага с около 6% от световните запаси на цинк и с около 3% от запасите на олово. Основните находища на оловно-цинкови руди са тези край Мадан, Ерма река, Рудозем, Лъки, Маджарово, с.Звездел и др. В Родопите се намират над 75% от запасите на оловно-цинкови руди в България и се добиват над 70% от общото им количество. С по-малки запаси разполагат находищата от тези руди в Гюешево, с.Устрем /Тополовградско/, Чипровци и Врачанско.
Медните руди са също с голямо значение за развитието на българската цветна металургия. Те имат ниско метално съдържание /около 0,5% до 2%/. Основните им находища се намират в Стара планина и Средногорието - Медет, Асарел, Панагюрски колонии, Елаците, мина”Радка”. По-малки количества медна руда се добиват в Бургаско - Росен, Върли бряг, Медни рид, Малко Търново; в мина”Плакалница” /Врачанско/ и в Чипровци. Основната част от медната руда и концентрат са в радиус от 20км около Пирдоп. В този ареал се добиват годишно около 15млн.т руди. В Медет, Асарел и Елаците годишно се произвеждат около 240000т меден концентрат. До 1991г. в Челопеч се добиват около 150000т меден концентрат, но поради високото съдържание на арсен и ниското метално съдържание /3-4%/ флотационната фабрика е закрита. Останалите обогатителни фабрики в страната са малки - общо около 30000т меден концентрат годишно се произвежда в тях. В България са изградени следните флотационни фабрики: Рудозем, Мадан, Лъки, Устрем, Маджарово, Гюешево /за олово и цинк/ и в Челопеч, Медет, Елаците, Асарел /за мед/. През 50-те години на ХХвек започва и строителството на металургични предприятия в отрасъла:
1/Оловно-цинковият комбинат в Кърджали;
2/Комбинатът за цветни метали в Пловдив;
3/Комбинатът за електролитна мед в Пирдоп.
В тази връзка се оформят и 2 района на цветната металургия:
Родопски /основно за олово и цинк, но и като съпътстващи метали се добиват още злато, сребро и др. редки и благородни метали/ и
Средногорски /основно за мед/.
Производството на цветни метали /цветна металургия в тесния смисъл на думата/ започва в индустриални количества в България от началото на ХХвек, когато е построена флотационната фабрика на гара Елисейна за медна руда. По-късно флотационна фабрика е построена и в Кърджали, като концентратът се изнася основно за Германия. Още преди Втората световна война на гара Елисейна започва производството на черна мед, а в село Курило - на олово. През 50-те години се създава българо-съветското дружество “Горубсо” за експлоатирането на оловно-цинковите руди в Родопите. През 1954г. в Кърджали е построен оловно-цинковият комбинат, използващ концентрат от флотационните фабрики в Източни Родопи. През 1961г. е пуснат в експлоатация комбинатът за цветни метали край Пловдив, ползващ концентрати от Западни Родопи. В него се добиват цинк, олово, кадмий, син камък, сярна киселина, хром, волфрам, индий, германий и др. ценни метали. Олово се произвежда в Нови Искър главно чрез преработката на акумулаторни батерии.
Електролитна /чиста/ мед се добива в комбината край Пирдоп, който е пуснат в експлоатация през 1957г. с капацитет от 25000т електролитна мед годишно. През 1964г. той е реконструиран и разширен до 60000т годишно. От 1987г. в експлоатация е “топилна” по финландски лиценз с капацитет 120000т годишно. Черна мед се произвежда и на гара Елисейна, която се преработва в комбината в Пирдоп. На гара Искър /София/ функционира комбинат за цветни метали, в който блоковете от цветни метали /слитъци/ се преработват в прокат /листове, тръби, профили/.
Към цветната металургия се отнася и заводът за алуминиево фолио и профили в Шумен, който работи с вносни суровини от Казахстан, Унгария, Словения. Развитието на това производство се налага от широкото приложение на продукцията му в самолетостроенето, електрониката, строителството, ХВП, поради ценните му качества - корозионна устойчивост, ковкост, електропроводимост и др.
В предприятията за цветни метали в България, наред с основните производства, се добиват и никел, калай /около 8т годишно/, алуминий /около 3600т годишно/, титан, кадмий, волфрам, ванадий, кобалт, злато /няколко килограма годишно/, сребро, платина и редки метали като цирконий, тантал, литий, берилий, германий, селен, телур и др.
На базата на находищата на руди на цветни метали и концентрацията на преработващи мощности са формирани 2 района на цветната металургия в България:
1/Родопски - обхваща рудодобивните предприятия в Кърджали, Смолян, Хасковски регион, флотационните фабрики в Рудозем, Маджарово, Лъки, Устрем и производството на цветни метали в Кърджали и Пловдив /главно олово, цинк, злато, сребро, платина и др./;
2/Средногорски - обхваща обогатителните фабрики в Медет, Асарел, Елаците и комбината в Пирдоп. Специализиран е в производството на мед, син камък, сярна киселина. Към този район с известна условност може да се отнесе и предприятието на гара Искър.
VІ. Проблеми и перспективии за развитието на рудодобива и металутгията в България.
Поради изчерпването на запасите от руди и недобрите им експлотационни качества /ниско съдържание на метал, дълбоко залягане на пластовете и др./ се отбелязва ясно изразена тенденция към ограничаване на рудодобива. Така например добивът на руди с черни метали е спаднал 3 пъти за 25 години, а на манганова руда -около 13 пъти за същия период. По-слабо е намаляването на рудодобива на цветни метали. Годишно се добиват около 2,5млн.т оловно-цинкова руда и около 1,5млн.т медна руда. Незначителни са
количествата добивани полиметални руди, от които се извличат редица ценни метали. Спадът в рудодобива е особено ярко изразен през последните 8 години, поради ограничаването на държавните субсидии, остарелите технологии за добив и преработка на рудата, екологичните проблеми, съпътстващи рудодобива, липсата на външни пазари и др. Подобни са проблемите и в самото металургично производство. Това налага преструктурирането предимно на черната металургия, подновяване на технологиите и снижаване на себестойността на продукцията. Като цяло перспективите за развитие са по-благоприятни пред цветната металургия, поради по-богатата й суровинна база. През последните 10 години като основен проблем пред металургията изпъква екологичният, тъй като рудодобивът и металургията замърсяват природната среда с твърди отпадъци, нарушават почвения хоризонт, замърсяват въздуха с ареозоли и др. Отрасълът е вторият замърсител на природната среда в България след енергетиката. На него се дължат 17% от замърсяването на атмосферния въздух и основната част от замърсяването на водите и почвите.
Основни производства в цветната металургия/хил.т./
произв. 1985 1989 1991 1993 1995 1997 1998
Електролитна мед 60,9 55,8 12,8 26,3 29,1 34,5 33,0
Олово 98,0 101,5 56,6 57,0 59,0 72,6 70,0
Цинк 92,1 195,0 51,6 54,0 68,8 70,4 70,0
Калай-т. 82,0 64,0 3,0 23,0 11,0 8,0 8,0
Алуминий-т. 7571 7402 2023 1832 4519 3587 3590
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
ГЕОГРАФИЯ НА ЛЕКАТА ПРОМИШЛЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ
І. Значение и особености.
Леката промишленост, наред с ХВП, се включва в леката индустрия, чиито отрасли произвеждат основно предмети за потребление от различно естество и суровини за тежката индустрия. Към леката индустрия се отнасят: ХВП, текстилната, трикотажна, кожаро-кожухарската, шивашката, обувната и полиграфическата промишленост. Делът на тези отрасли в общата продукция на вторичния сектор е около 30%, а в ОПП - около 26%. Общият им дял в БДС на България е около 6, 5%. За разлика от тежката индустрия, в отраслите от леката индустрия делът на частния сектор е значително по-висок. Основната причина за това е бързият оборот на вложените капитали, поради осигурените вътрешни и външни пазари за продукцията.
Леката промишленост обхваща производствата на нехранителни стоки за широко потребление /тъкани, обувки, облекла, книги, ежедневници и др./. Това, наред с факта, че предприятията от леката промишленост осигуряват работни места предимно за жени в редица региони от страната с излишък на женска работна сила, определя голямото социално значение на отрасъла.
Стопанското значение на леката промишленост се определя от преработката в предприятията й на голяма част от селскостопанските суровини /памук, лен, коноп, кожи, пашкули/ и осигуряването на суровини за мебелната промишленост, строителството, машиностроенето, транспорта и други стопански отрасли. Същевременно в редица производства от леката промишленост /обувно производство, текстилно, кожаро-кожухарско и др./ широко се използват като суровина химически продукти. По този начин се осъществява интеграцията между подотраслите на леката промишленост и останалите отрасли на промишлеността и НС.
Отделните подотрасли и производства на леката промишленост имат редица свои особености:
- Производственият процес е сложен и ешалониран, изискващ голямо количество работна ръка, предимно женска.
- Повечето производства са мобилни и бързо реагират на потребителското търсене и влиянието на суровинния фактор.
- Продукцията на леката промишленост в повечето случаи е малка по обем, но с висока стойност и дълготрайна.
- Производствата, отнасящи се към отрасъла, се отличават с относително по-слабо замърсяване на природната среда с отпадни продукти в сравнение с другите отрасли на промишлеността.
- Повечето производства предоставят работни места основно за женска работна сила, поради спецификата на технологията.
- Производствата от леката промишленост имат повсеместно разпространение.
- Разходите за суровини в отделните подотрасли се движат между 30% /шивашката промишленост/ и 60% /текстилната и полиграфичната промишленост/.
ІІ. Място на леката промишленост в структурата на промишлеността и НС.
Мястото на отрасъла се определя от дела му в ОПП, ОПФ, дела на заетите, предназначението на продукцията, дела в износа и вноса на страната и др. Към леката промишленост се отнасят следните отрасли и производства: текстилна промишленост; трикотажна ;шивашка; кожаро-кожухарска; обувна; кожено-галантерийна; полиграфическа. Общият дял на тези отрасли и производства в ОПП на България е 7,5%. Те участват с около 17,7% в износа и с около 13,3% във вноса на страната. Леката промишленост дава около 1,9% от БДС. В нея са заети около 163000д., или 5,2% от всички заети в страната. В частния сектор са заети над 85%.
ІІІ. Фактори и условия за развитие на леката промишленост.
1. Основен фактор за развитието на отрасъла е суровинната база. Тя е съставена от селскостопански /естествени/ суровини и суровини, създадени в химическата промишленост - изкуствени кожи, изкуствени ходила, бои, лакове, лепила и др.
От естествените суровини с най-голямо значение са техническите култури /лен, коноп, памук/ и част от продукцията на животновъдството /кожи, вълна, пашкули/. България не задоволява нуждите на леката промишленост от естествени суровини, поради което се налага внос на памук, кожи, вълна, ленени стъбла, копринени пашкули и др. С това продукцията се оскъпява значително и се оrраничават нейните пазари. Страната е принудена да внася около 80% от необходимия й памук, около 50% от необходимата вълна и почти 100% от необходимите ленени и конопени стъбла. Внася се и значително количество кожи от Германия, Турция, Аржентина, Бразилия, Монголия и други страни.
В перспектива се очаква разширяване и подобряване на естествената суровинна база на отрасъла.
Успоредно с ограничаването на естествената суровинна база, през последните 20 години значително се разширява суровинната база от произведения на химическата промишленост - изкуствени и химически влакна, изкуствени кожи и др. Основните доставчици на тези суровини са в Бургас /полиакрилни влакна/, Видин /полиестерни и полиамидни влакна/, Ямбол /полиестерни влакна/, Свищов /изкуствени влакна от целулоза/.
2. Икономическата база за развитието на отрасъла е представена от предприятията в подотраслите й, действащите технологии за производство и техническото състояние на производствените машини. Така например широко използвано в българските текстилни предприятия е безвретенното предене на памучните прежди, а около 60% от становете са безсовалкови. Почти всички текстилни предприятия са снабдени с високопроизводителни линии за избелване, мерсеризиране и оцветяване на тъканите.
3. Силно влияние върху развитието на леката промишленост оказват и социално-икономическите фактори /пазари, собственост на машините и предприятията, състояние на транспортната и социалната инфраструктура в и около предприятията, внедряване на най-новите научни достижения, брой и качество на работната сила и др./.
Пазарите оказват силно влияние върху производствата от леката промишленост чрез своите специфични изисквания за качеството и количеството на продукцията. През последните няколко години вътрешните пазари са значително ограничени, поради спадането на покупателната способност на българското население. Същевременно стесняването на вътрешните пазари се дължи и на ограниченото използване на редица суровини в тежката индустрия. Успоредно със стесняването на вътрешните пазари, след 1989г. значително се ограничават и външните пазари с разпадането на СИВ. България се специализира в рамките на СИВ в производството на памучни, ленени и вълнени тъкани, кожени изделия, обувки, готови облекла /конфекция/. Днес се налага коренно преструктуриране на производствения асортимент в леката промишленост и значително повишаване на качеството на продукцията.
Работната сила оказва влияние чрез количеството и качествените си характеристики /възраст, квалификация, производствен опит, полова структура, традиции и др./. Повечето производства от отрасъла позволяват широкото използване на женска работна ръка, поради което леката промишленост е териториално ориентирана към региони с излишък от женска работна сила - Родопите, големите центрове на тежката индустрия и др.
Транспортният фактор оказва все по-слабо влияние върху развитието на леката промишленост, поради повсеместното разпространение на предприятията, сравнително добрата транспортна инфраструктура и транспортабилността на готовата продукция и суровините.
С усъвършенстване на технологиите за производство все по-слабо влияние върху развитието на леката промишленост оказва и производството на електроенергия.
Силно въздействащ фактор върху развитието на отрасъла е приложението на най-новите научни открития. Те спомагат за намаляване на разходите за суровини и електроенергия и за повишаване на качеството на произвежданата продукция.
Важен фактор за развитието на отраслите от леката промишленост са чуждестранните инвестиции. Трябва да се подчертае, че основната част от привлечените инвестиции в промишлеността са усвоени именно в отраслите на леката промишленост, поради наличието на местни суровини, производствен опит на населението и традиционни пазари за продукцията.
4. Екологичен фактор. Неговото влияние все повече нараства, което се дължи от една страна на значителното замърсяване на природната среда от страна на някои производства, а от друга страна - на налагащата се необходимост от устойчиво развитие на България.
ІV. Развитие и отраслова структура на леката промишленост.
Развитието на леката промишленост като цяло и на отделните й отрасли е на базата на занаятчийското и манифактурно производство в българските земи през ХІХв., традиционния опит на българското население в отделни производства, относително евтината работна ръка, наличието на пазари за готовата продукция, относително ниската капиталоемкост на повечето производства, осигуреността с местни суровини за повечето производства и др. Леката промишленост е водеща през първите десетилетия след Освобождението и дори през периода на световната икономическа криза 1929-1934г.
1. Текстилна промишленост.
Водещ подотрасъл на леката промишленост и основа на индустрията в България е текстилното производство. Върху развитието и териториалната организация на текстилната промишленост влияние оказват множество фактори, сред които изпъкват:
а/ социално-икономическите условия в страната /потребностите на стопанството и населението от текстилни изделия/;
б/ природно-ресурсният потенциал, който определя суровинната база чрез възможностите за развитие на земеделието;
в/ необходимостта от техническо усъвършенстване на текстилното производство, използването на химически влакна като заместители на естествените суровини и др.;
г/Усъвършенстването на организацията на труда в текстилните предприятия чрез въвеждането на такива форми като концентрация, комбиниране, коопериране, специализация и др.
Под въздействието на тези и редица други фактори, днес могат да бъдат разкрити редица закономерности в териториалната организация на текстилното производство:
1/. В близост до суровините са разположени някои технологични етапи на текстилното производство като предачеството, както и подотраслите лененотекстилна и коприненотекстилна промишленост.
2/. В потребителските центрове и в районите, разполагащи с работна ръка, се намират главно предприятия от памукотекстилната промишленост, както и тъкачни предприятия от другите подотрасли. В тази връзка са построени големи предприятия в София, Пловдив, Варна и други по-големи градове.
3/. В региони с благоприятно транспортно-географско положение, с оглед вноса на суровини и износа на готовата продукция, са разположени предприятия от памукотекстилната и отчасти на вълненотекстилната промишленост, както и някои предачни предприятия. Такива има във Варна, Бургас, Русе и др. Развитието на текстилната промишленост в България датира от началото на ХІХв. с пускането в действие през 1834г. на текстилната фабрика на Добри Желязков /Фабрикаджията/ в Сливен. До Освобождението текстилното производство е застъпено основно в Старопланинската област и Средногорието, където има изобилие на суровини /вълна/, води и работна ръка. В тази връзка като естествено продължение на занаятчийското производство на аби, шаяци, гайтани, сукна и др., още преди Освобождението са пуснати в действие текстилни фабрики и в Сопот, Карлово, В. Търново, Пловдив и редица други средища.
След Освобождението развитието на текстилната промишленост е с ускорени темпове, продиктувани от наличието на местни суровини, осигурени пазари, работна ръка и протекционистичната политика на българските правителства. Все пак, през този период трябва да се отбележи, че построените мощности далеч надхвърлят възможностите на суровинната база, поради което се внася памук от Египет и други страни. Като памукотекстилни центрове през периода се развиват пристанищните градове Варна, Русе и Бургас. Други текстилни центрове до края на Втората световна война са София, Габрово, Пловдив, Сливен, Враца и Стара Загора /като консумативни центрове и селища, разполагащи със свободна работна ръка/. През този период приоритетно развитие получава тъкачеството, което е застъпено във всички по-големи градове.
През 30-те години на ХХвек в областите Хасково, Пловдив, Враца, В.Търново, Плевен и Русе започва отглеждането на копринени буби и добиването на естествена суровина за коприненотекстилната промишленост. През този период България е един от основните износители на копринени пашкули в Европа. За значението на отрасъла доказателство е фактът, че в предприятията му работят около 33% от заетите в индустрията, които произвеждат 20% от ОПП в страната /заедно с шивашката промишленост/.
След Втората световна война настъпват значителни промени в броя на текстилните предприятия, но не се променя тяхната териториална организация. По време на национализацията в края на 1947г. по брой на национализирани предприятия текстилната промишленост отстъпва единствено на ХВП. През последните 50 години в страната се развиват редица нови подотрасли като ленено- и конопенотекстилната промишленост, а повечето текстилни предприятия са уедрени. Днес в отрасъла работят около 150 предприятия в обществения и множество дребни предприятия в частния сектор. Само малка част от тях са комбинати, в които са застъпени всички дейности от подготовката на суровините, тъкане, предене и боядисване /апретура/.
През последните 50 години обемът на производството в отрасъла нараства неколкократно, но делът на отрасъла в ОПП намалява значително. За това допринасят трудностите по снабдяването със суровини и налагащият се внос на вълна, памук и коприна. Ограничаването на външните пазари с разпадането на СИВ определя и намаляването на заетостта и на обема на продукцията в отрасъла през последните 10 години. Днес в текстилната и трикотажната промишленост са заети 40605д. Делът им от заетите в страната е едва 1,3%, като 79,5% от тях са в частния сектор на отрасъла. През последните 10 години се отбелязва трайна тенденция към намаляване дела на текстилната и трикотажната промишленост в ОПП, като през 1999г. той достига 2,8%. Отрасълът участва с 4,4% в износа и с 7,8% във вноса на България заедно с трикотажната промишленост. Това нарастване се дължи основно на напредналия процес на приватизиране на предприятията и на недостига на местни суровини.
Към отрасъла се отнасят: памукотекстилната, вълненотекстилната, коприненотекстилната, лененотекстилната, конопенотекстилната промишленост и производството на декоративен текстил.
1.1. Водещ подотрасъл е памукотекстилната промишленост, произвеждаща около 30% от общата продукция на текстилната промишленост. Водещото й място се дължи на широкото приложение на памучните тъкани и на производствените традиции. Делът й в текстилната продукция постоянно намалява във връзка с вноса на скъпа суровина и ограничаването на вътрешните и външните пазари. През последните 10 години годишно се внасят около 27000-30000т памук главно от Казахстан, Индия, Египет.
Началото на памукотекстилното производство в България се полага през 1903г. с пускането на памукотекстилната фабрика в Ямбол.
През периода 1939-1980г. производството в натура нараства около 10 пъти, но през последните 20 години обемът на продукцията е спаднал около 4 пъти /табл. 1/.
Основни производства в памукотекстилната промишленост
година 1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
пам.прежда/т/ 73700 78900 87400 82724 72191 26200 28200
платове/млн.м/ 318,8 371,8 346,1 351,3 290,5 74 75,7
Около 33% от платовете се тъкат в Западния Тракийско-Родопски регион, около 19% - в Северозападния регион и около 16% в Северна Централна България. Като цяло предприятията в Северна България произвеждат 46% от памучните платове и почти толкова от памучните прежди в страната. Основните центрове там са Варна, Русе, В.Търново, Плевен, Враца и Монтана. Центрове на памукотекстилната промишленост в Южна България са София, Пловдив, Ямбол, Хасково и Благоевград. Комбинатната форма на производство в подотрасъла е слабо застъпена. Основната част от продукцията се използва в шивашката промишленост, около 30% - в други промишлени отрасли. В перспектива се очаква ново разширяване на производството във връзка с нарастналото търсене на текстил от естествен памук както у нас, така и на световните пазари.
1.2. Вълнено-текстилната промишленост полага основите на текстилното и въобще на индустриалното производство в България. За разлика от памукотекстилното, производството на вълнен текстил е застъпено основно в комбинати, тъй като се използва местна суровина. Още преди Освобождението центрове на това производство са Сливен, Габрово, Самоков, Казанлък и редица други селища в планинските и полупланински райони. И до днес тази териториална организация в общи линии е запазена под въздействието на суровинния фактор. През последните 20 години се отбелязва значителен спад на продукцията в подотрасъла, поради намаляването на животновъдната продукция и ограничаването на пазарите /табл. 2/.
Основни производства във вълнено-текстилната промишленост
година 1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
прежди /т/ 24300 31500 35900 35100 29800 13500 11600
платове /млн.м/ 26,8 37,9 39,5 41,9 31,4 13,2 11,2
Ограничаването на местната суровинна база води до нарастване на вноса на вълна, което оскъпява продукцията и ограничава пазарите. През последните години вносът намалява, като през 1998г. са внесени 3602т вълна, главно от страните в Средна Азия.
Производството на декоративни тъкани /одеяла, килими, дамаски и др./ се явява естествено продължение на вълненотекстилното производство. През последните 12 години производството на килими и килимени изделия спада 6 пъти, като през 1998г. са произведени едва 0,633 млн. м2. Основни центрове за тези производства са Чипровци, Котел, Панагюрище, Сливен и др. В България се произвеждат както “чипровски”, така и “персийски” тип килими, които в основната си част се изнасят в чужбина.
Производството на одеяла през последните 6 години намалява 3 пъти, като през 1998г. са произведени 1,3млн.м. Основни центрове на това производство са Троян, Силистра, Добрич и Сливен.
През последните 20 години в страната се развива и производството на мокети. От началото на 90-те години производството им спада 2 пъти, като през 1998г. са произведени 0,6млн.м2 мокети. Главна причина за този спад е сниженото потребление на този вид подови настилки.
Под въздействието на суровинния и потребителския фактор основната част от вълнения текстил в България се произвежда в Югоизточния регион (над 35%), Източния Тракийско-Родопски регион (около 30%) и Северна Централна България (около 19%). През последните няколко години нараства делът на производството в Южна България за сметка на производството в Северна България, което е във връзка с осигуреността със суровини. В перспектива се очаква нарастване на производството в подотрасъла, поради наличието на производствен опит и традиции и очаквано възстановяване на животновъдството в страната.
1.3. Копринено-текстилната промишленост е сравнително нов текстилен подотрасъл, развит в България след Първата световна война. През последните 30 години с намаляването на площите с черничеви насаждения и ограничаването на суровинната база се налага нарастващ внос на бубено семе, пашкули и сурова коприна от чужбина. Същевременно все по-голяма част от суровините е представена от изкуствени влакна, произведени в Димитровград. Ограничаването на суровинната база и външните пазари определя и значителното намаляване обема на продукцията в подотрасъла /табл.3/.
Производство на копринени платове в България /хил.м/
1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------
21300 31400 33600 36400 36300 19100 16500
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
За разлика от останалите текстилни подотрасли, в коприненотекстилната промишленост отделните технологични етапи са териториално разграничени. Първичната преработка на копринените пашкули се извършва в районите на отглеждане на копринени буби /Хасково, Свиленград, Харманли, а до скоро и във Враца/. Производството на копринена прежда /греж/ е застъпено в Хасково и Велико Търново, а производството на платове - в Казанлък, Свиленград, Харманли, Враца, Русе, Карлово, София, Пловдив и др. Основната част от производството на платове (около 71%) е съсредоточено в предприятията от Южна Централна България. В перспектива се очаква ново нарастване на производството на копринени тъкани от естествена коприна, поради търсенето им на световните пазари.
1.4. Ленено-конопената текстилна промишленост също намалява производството си значително през последните години, поради липсата на местна суровина и ограничаването на вътрешните и външни пазари /табл. 4/.
Основни производства на ленената и конопено-текстилната промишленост
година 1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
конопени и ленени
прежди /т/ 11100 9300 10500 13200 7273 700 500
конопени и ленени
платове/млн.м/ 17,4 14,9 18,1 20,1 10,5 19,1 1,2
Първичната преработка на ленените стъбла /кисненето и разнищването/ се извършва в районите на отглеждане на лен /Шабла, Велинград, Перник, Самоков/, а производството на ленени тъкани е концентрирано във фирма “Рилски лен” в град Самоков, като съвсем малка част от производството на тъкани е застъпена в Провадия. Основната част от ленените тъкани се използва за спално бельо и горни облекла. Търсенето на продукцията на световните пазари и възможностите за възстановяване на лененото производство са благоприятни предпоставки за бъдещото развитие на ленено-текстилната промишленост.
През последните 10 години значителен спад бележи и продукцията на конопено-текстилната промишленост, поради ограничаването на площите с коноп по Дунавското крайбрежие. Първичната преработка на конопените стъбла се извършва в районите на отглеждане на коноп под влиянието на транспортния фактор и на обема на суровините. Центрове за тази преработка са Тутракан, Бяла Слатина, Лом, Мездра. Производството на конопени тъкани е съсредоточено в град Пазарджик. От тези тъкани се произвеждат опаковки, чулове за животни, зебла за тютюнопроизводството, въжета и други продукти, необходими за стопанската дейност и бита на хората.
Под въздействието на природните и социално-икономическите фактори в България са формирани 4 района на текстилната промишленост със съответната специализация:
1/. Софийски - обхваща град София и областите Софийска, Пернишка, Кюстендилска. Главните фактори, повлияли за формирането и специализацията му, са потреблението, работната сила, благоприятното географско положение, суровинната база, научно-техническата и технологичната база. Развити са памуко-, ленено- и вълнено-текстилната промишленост. Към този район гравитира и Благоевград като център на памукотекстилната промишленост.
2/. Габровски - обхваща област Габрово. Формиран е на основата на суровинната база в Централна Стара планина, на производствения опит на населението, географското му положение и производството на текстилни машини. Специализиран е основно във вълнено-текстилното производство, а основните му центрове са Габрово, Трявна, Дряново, Севлиево и В.Търново.
3/. Пловдивски - обхваща територията на Пловдивска и Пазарджишка област и е специализиран в производството на памучен и вълнен текстил, както и в килимарството и производството на одеяла. Формирането му е под въздействието на суровинния, потребителския и фактора “работна сила”, както и на благоприятното му географско положение.
4/. Сливенски - формиран е върху територията на Сливенска и Ямболска област под въздействието на суровинния фактор /вълна, химически влакна от Ямбол и др./ и работната сила. Специализиран е в производството на вълнен и памучен текстил и на килими. Основните центрове са Сливен, Ямбол и Котел.
Извън границите на посочените текстилни райони са развити текстилните възли Хасково-Димитровград-Харманли /копринен и памучен текстил/ и Враца-Мездра /памучен и копринен текстил/. Като текстилни центрове изпъкват Варна /вълнен текстил/, Русе /копринен текстил/, Добрич /вълнен текстил/ и Казанлък /вълнен текстил/.
2. Трикотажна промишленост.
Тя е самостоятелен отрасъл на леката индустрия и промишленост, поради специфичните й технологични особености /машинно плетене/ и естеството на крайния продукт /готово облекло/. Като цяло този отрасъл има постоянни пазари, но качеството на продукцията не отговаря на международните стандарти. Началото на този отрасъл се поставя в 1930г. За суровина се използват памучни, вълнени, копринени и други прежди. В тази връзка често трикотажното производство се отнася към текстилната промишленост.
Основни центрове на трикотажната промишленост са градовете, разполагащи с излишък на женска работна ръка - София, Пловдив, Стара Загора, Сливен, Смолян, Мадан, Рудозем и др.
През последните 10 години обемът на производството в отрасъла значително спада, поради намаляването на продукцията в текстилната промишленост и ограничаването на пазарите /вътрешни и външни /табл. 5/.
Производства на трикотажната промишленост
година 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
горни облекла
/ в млн.броя/ 55,5 9,1 12,2 78,5 107,2
долни облекла
/ в млн.броя/ 75,8 69,5 60,1 9,9 6,5
В производството на различни трикотажни изделия има ясно изразена териториална специализация на предприятията. Така например, трикотажно бельо се произвежда основно в София, Габрово, Трявна, Стара Загора, Кърджали, Разград. Горно трикотажно облекло се произвежда главно в София, Пловдив, Плевен, Севлиево, Петрич и Стара Загора.
Към трикотажната промишленост условно може да се отнесе и производството на чорапи и чорапогащи, тъй като в технологично отношение то не се различава от останалите трикотажни производства. Производството на чорапи е застъпено в София, Русе и Сливен, а производството на чорапогащи е съсредоточено в София. Поради ограниченото търсене на вътрешния пазар и конкуренцията отвън, производството на чорапи и чорапогащи през последните 20 години значително намалява - от 63,2млн. чифта през 1980г. на 37,9млн. чифта през 1999г.
Производството на конци е съсредоточено в Казанлък /фирма “България”/, а на ципове и пасмантерия - в Гоце Делчев и Първомай. Тези производства, наред с производството на чорапи, разполагат със сравнително постоянни вътрешни пазари, което е благоприятна предпоставка за развитието им в бъдеще.
3. Шивашка промишленост.
Този отрасъл може да се приеме като естествено продължение на текстилното производство, тъй като шивашките предприятия са основният потребител на тъкани. Шивашката промишленост решава важни социални задачи, като осигурява облекла за населението и работни места, предимно за жени без висока квалификация. В тази връзка развитието й “съпътства” това на отраслите от тежката индустрия, в която е заета основно мъжка работна ръка. Продукцията на отрасъла има стабилни пазари в България и в чужбина, а естеството и качеството на труда дават възможност за бърза приватизация на предприятията и навлизането на чужди капитали в тях. Сега в страната работят около 300 по-големи предприятия, като по-голямата част от тях са в частния сектор. Те са повсеместно разпространени, но с най-големи мощности са тези в София, Пловдив, Варна, Видин, Плевен, Русе, В.Търново и други по-големи градове. Тези предприятия имат строга специализация - детски облекла се шият в предприятията в Бяла Слатина, Чирпан, Добрич; мъжки ризи и дамски блузи - основно в Панагюрище, София, Видин и Калофер; спортни и работни облекла - в Петрич, Луковит и Дупница; горни връхни дрехи - главно в София, Пловдив, Русе и други по-големи селища. Тази специализация на предприятията в различни региони от страната се дължи на производствения опит на работната ръка, на потребителското търсене и на благоприятното транспортно-географско положение на селищата.
През последните 12 години относителният дял на шивашката промишленост в ОПП се задържа около 2%, като през последните 4 години се отбелязва тенденция към нарастване - 2,6% за 1999г. Това се дължи основно на стабилните външни пазари за продукцията на отрасъла. Въпреки това, обемът на производство намалява значително /около 2 пъти/ от началото на 90-те години. През 1999г. са ушити 10,051млн. броя облекла, от които 4,362млн. - мъжки, 4,776млн. - дамски и 0,913млн. броя - юношески, детски и бебешки.
Стабилизацията на производството през последните няколко години е основният фактор за нарастване на броя на заетите в шивашката промишленост на около 87000д. /над 90% от тях работят в частния сектор/, въпреки че цената на работната ръка в отрасъла да е сред най-ниските в страната. Това е доказателство за наличието на пазари за продукцията.
4. Кожаро-кожухарска промишленост.
Този отрасъл включва обработката на кожи и производството на разнообразни продукти с потребителско и производствено предназначение - кожени облекла, кожуси, чанти, куфари, ремъци, колани, ръкавици. Като суровина за тези производства се използват естествени и изкуствени кожи. Разходите за суровини и материали са намалени през последните години на около 50% от себестойността на крайната продукция, поради което и влиянието на суровинния фактор е понижено. Технологията на производството в отрасъла изисква използването на големи количества вода /около 10млн.м3 годишно/, при което технологичната вода се замърсява. Върху развитието на отрасъла силно влияние оказват и потреблението, както и производственият опит на населението. Суровинният фактор е определящ за развитието на кожарската промишленост в Габрово, Севлиево, Етрополе, Русе, Търговище, Шумен и други центрове на животновъдни райони, очертали се като такива още преди Освобождението. Отделните предприятия са подчертано специализирани. Кожи от едър рогат добитък се обработват основно в Габрово, Русе и Търговище. Кожи от дребен добитък се обработват главно в Ловеч и Етрополе. Основният център за производството на кожени облекла, ръкавици и кожени шапки е Ловеч /”Велур”/. Кожуси, колани и други кожени изделия се произвеждат в София, Пловдив, Добрич, Димитровград и др. През последните години, поради намаляването на продукцията на животновъдството, се налага внос на кожи, който намалява от 4000т в началото на 90-те години на 400т през 1998г. - главно от Холандия, Индия и др. Наред с кожите от рогат добитък, в България се внасят и кожи от редки животински видове /лисици, норки, белки и др./. В тази връзка отрасълът, заедно с обувната и кожено-галантерийната промишленост, участва с около 3,3% в износа и 2,0% във вноса на страната.
Ограничаването на суровинната база и потреблението на обработени кожи е причина за значителното намаляване на продукцията в отрасъла през последните 30 години /табл. 5/.
Производства на кожаро-кожухарската промишленост
година 1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
твърди кожи-т 3400 2500 1600 1413 300 12 15
меки кожи /млн.дм2/ 168 216 205 790 593 272 232,9
кожухарски кожи
/в млн.броя/ 4,3 4,4 3,7 3,7 2,7 0,4 0,7
кожени облекла
/ хил.броя/ - - 594 330 142 20,2 21,5
През 1999г. кожаро-кожухарската промишленост, заедно с обувната промишленост, произвеждат 1,1% от ОПП в страната, докато през 1939г. в тях са произведени 2,1% от ОПП. През последните 10 години значително намалява и броят на заетите в отрасъла, като през 1998г. те са 24674д. /92% в частния сектор/ или 0,8% от всички заети в НС.
Като подотрасъл на кожаро-кожухарската промишленост може да се приеме производството на кожена галантерия /куфари, чанти, колани, ръкавици и др./. Тези артикули се произвеждат основно в София, Пловдив, Варна, Русе, Димитровград и Плевен. Поради ограничаването на вътрешния пазар производството на кожена галантерия намалява значително през последните 10 години.
5. Обувна промишленост.
Развитието на отрасъла е силно повлияно от суровинния, потребителския фактор и от производствения опит и квалификация на работната ръка. Предприятията са с тясна специализация - дамски обувки се произвеждат в Кюстендил, Хасково, Пловдив, Пещера, София; мъжки обувки - в София, Габрово, Монтана; основната част от детските обувки - в Добрич; домашни чехли и пантофи - в Крумовград; спортни обувки - в София, Хаджидимово и Благоевград; медицински /ортопедични/ обувки - в Дупница. Първата частна фирма за производство на обувки е открита още в началото на 90-те години в Пазарджик.
Българската обувна промишленост не е осигурена със суровини и материали /лицеви кожи, ходила, лепила и др./, поради което се налага внос от чужбина, а това повишава себестойността на продукцията и стеснява пазарите й. Производството на обувки през последните 30 години бележи значителни промени /табл. 6/.
. Производство на обувки в България /млн.чифта/ .
1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
13,6 18,5 18,3 23,9 22,2 9,2 6,8
Въпреки намаленото производство на обувки през последните 12 години, през същия период износът им нараства почти двойно /6,062млн. чифта през 1999г./, което е доказателство за подобрено качество на продукцията в отрасъла.
Развит подотрасъл на обувната промишленост е производството на гумени обувки /ботуши, галоши, гуменки, кецове и др./ в Габрово, Плевен, София и др. Годишното производство достига около 600000 чифта, като за тях има осигурен вътрешен пазар и то предимно в селските райони на страната.
Основните центрове на обувното производство в България са Габрово /около 24% от кожените обувки и около 58% от каучуковите обувки/, Добрич и Варна /общо около 20% от обувките в страната/ и др.
Леката промишленост, наред с ХВП, се включва в леката индустрия, чиито отрасли произвеждат основно предмети за потребление от различно естество и суровини за тежката индустрия. Към леката индустрия се отнасят: ХВП, текстилната, трикотажна, кожаро-кожухарската, шивашката, обувната и полиграфическата промишленост. Делът на тези отрасли в общата продукция на вторичния сектор е около 30%, а в ОПП - около 26%. Общият им дял в БДС на България е около 6, 5%. За разлика от тежката индустрия, в отраслите от леката индустрия делът на частния сектор е значително по-висок. Основната причина за това е бързият оборот на вложените капитали, поради осигурените вътрешни и външни пазари за продукцията.
Леката промишленост обхваща производствата на нехранителни стоки за широко потребление /тъкани, обувки, облекла, книги, ежедневници и др./. Това, наред с факта, че предприятията от леката промишленост осигуряват работни места предимно за жени в редица региони от страната с излишък на женска работна сила, определя голямото социално значение на отрасъла.
Стопанското значение на леката промишленост се определя от преработката в предприятията й на голяма част от селскостопанските суровини /памук, лен, коноп, кожи, пашкули/ и осигуряването на суровини за мебелната промишленост, строителството, машиностроенето, транспорта и други стопански отрасли. Същевременно в редица производства от леката промишленост /обувно производство, текстилно, кожаро-кожухарско и др./ широко се използват като суровина химически продукти. По този начин се осъществява интеграцията между подотраслите на леката промишленост и останалите отрасли на промишлеността и НС.
Отделните подотрасли и производства на леката промишленост имат редица свои особености:
- Производственият процес е сложен и ешалониран, изискващ голямо количество работна ръка, предимно женска.
- Повечето производства са мобилни и бързо реагират на потребителското търсене и влиянието на суровинния фактор.
- Продукцията на леката промишленост в повечето случаи е малка по обем, но с висока стойност и дълготрайна.
- Производствата, отнасящи се към отрасъла, се отличават с относително по-слабо замърсяване на природната среда с отпадни продукти в сравнение с другите отрасли на промишлеността.
- Повечето производства предоставят работни места основно за женска работна сила, поради спецификата на технологията.
- Производствата от леката промишленост имат повсеместно разпространение.
- Разходите за суровини в отделните подотрасли се движат между 30% /шивашката промишленост/ и 60% /текстилната и полиграфичната промишленост/.
ІІ. Място на леката промишленост в структурата на промишлеността и НС.
Мястото на отрасъла се определя от дела му в ОПП, ОПФ, дела на заетите, предназначението на продукцията, дела в износа и вноса на страната и др. Към леката промишленост се отнасят следните отрасли и производства: текстилна промишленост; трикотажна ;шивашка; кожаро-кожухарска; обувна; кожено-галантерийна; полиграфическа. Общият дял на тези отрасли и производства в ОПП на България е 7,5%. Те участват с около 17,7% в износа и с около 13,3% във вноса на страната. Леката промишленост дава около 1,9% от БДС. В нея са заети около 163000д., или 5,2% от всички заети в страната. В частния сектор са заети над 85%.
ІІІ. Фактори и условия за развитие на леката промишленост.
1. Основен фактор за развитието на отрасъла е суровинната база. Тя е съставена от селскостопански /естествени/ суровини и суровини, създадени в химическата промишленост - изкуствени кожи, изкуствени ходила, бои, лакове, лепила и др.
От естествените суровини с най-голямо значение са техническите култури /лен, коноп, памук/ и част от продукцията на животновъдството /кожи, вълна, пашкули/. България не задоволява нуждите на леката промишленост от естествени суровини, поради което се налага внос на памук, кожи, вълна, ленени стъбла, копринени пашкули и др. С това продукцията се оскъпява значително и се оrраничават нейните пазари. Страната е принудена да внася около 80% от необходимия й памук, около 50% от необходимата вълна и почти 100% от необходимите ленени и конопени стъбла. Внася се и значително количество кожи от Германия, Турция, Аржентина, Бразилия, Монголия и други страни.
В перспектива се очаква разширяване и подобряване на естествената суровинна база на отрасъла.
Успоредно с ограничаването на естествената суровинна база, през последните 20 години значително се разширява суровинната база от произведения на химическата промишленост - изкуствени и химически влакна, изкуствени кожи и др. Основните доставчици на тези суровини са в Бургас /полиакрилни влакна/, Видин /полиестерни и полиамидни влакна/, Ямбол /полиестерни влакна/, Свищов /изкуствени влакна от целулоза/.
2. Икономическата база за развитието на отрасъла е представена от предприятията в подотраслите й, действащите технологии за производство и техническото състояние на производствените машини. Така например широко използвано в българските текстилни предприятия е безвретенното предене на памучните прежди, а около 60% от становете са безсовалкови. Почти всички текстилни предприятия са снабдени с високопроизводителни линии за избелване, мерсеризиране и оцветяване на тъканите.
3. Силно влияние върху развитието на леката промишленост оказват и социално-икономическите фактори /пазари, собственост на машините и предприятията, състояние на транспортната и социалната инфраструктура в и около предприятията, внедряване на най-новите научни достижения, брой и качество на работната сила и др./.
Пазарите оказват силно влияние върху производствата от леката промишленост чрез своите специфични изисквания за качеството и количеството на продукцията. През последните няколко години вътрешните пазари са значително ограничени, поради спадането на покупателната способност на българското население. Същевременно стесняването на вътрешните пазари се дължи и на ограниченото използване на редица суровини в тежката индустрия. Успоредно със стесняването на вътрешните пазари, след 1989г. значително се ограничават и външните пазари с разпадането на СИВ. България се специализира в рамките на СИВ в производството на памучни, ленени и вълнени тъкани, кожени изделия, обувки, готови облекла /конфекция/. Днес се налага коренно преструктуриране на производствения асортимент в леката промишленост и значително повишаване на качеството на продукцията.
Работната сила оказва влияние чрез количеството и качествените си характеристики /възраст, квалификация, производствен опит, полова структура, традиции и др./. Повечето производства от отрасъла позволяват широкото използване на женска работна ръка, поради което леката промишленост е териториално ориентирана към региони с излишък от женска работна сила - Родопите, големите центрове на тежката индустрия и др.
Транспортният фактор оказва все по-слабо влияние върху развитието на леката промишленост, поради повсеместното разпространение на предприятията, сравнително добрата транспортна инфраструктура и транспортабилността на готовата продукция и суровините.
С усъвършенстване на технологиите за производство все по-слабо влияние върху развитието на леката промишленост оказва и производството на електроенергия.
Силно въздействащ фактор върху развитието на отрасъла е приложението на най-новите научни открития. Те спомагат за намаляване на разходите за суровини и електроенергия и за повишаване на качеството на произвежданата продукция.
Важен фактор за развитието на отраслите от леката промишленост са чуждестранните инвестиции. Трябва да се подчертае, че основната част от привлечените инвестиции в промишлеността са усвоени именно в отраслите на леката промишленост, поради наличието на местни суровини, производствен опит на населението и традиционни пазари за продукцията.
4. Екологичен фактор. Неговото влияние все повече нараства, което се дължи от една страна на значителното замърсяване на природната среда от страна на някои производства, а от друга страна - на налагащата се необходимост от устойчиво развитие на България.
ІV. Развитие и отраслова структура на леката промишленост.
Развитието на леката промишленост като цяло и на отделните й отрасли е на базата на занаятчийското и манифактурно производство в българските земи през ХІХв., традиционния опит на българското население в отделни производства, относително евтината работна ръка, наличието на пазари за готовата продукция, относително ниската капиталоемкост на повечето производства, осигуреността с местни суровини за повечето производства и др. Леката промишленост е водеща през първите десетилетия след Освобождението и дори през периода на световната икономическа криза 1929-1934г.
1. Текстилна промишленост.
Водещ подотрасъл на леката промишленост и основа на индустрията в България е текстилното производство. Върху развитието и териториалната организация на текстилната промишленост влияние оказват множество фактори, сред които изпъкват:
а/ социално-икономическите условия в страната /потребностите на стопанството и населението от текстилни изделия/;
б/ природно-ресурсният потенциал, който определя суровинната база чрез възможностите за развитие на земеделието;
в/ необходимостта от техническо усъвършенстване на текстилното производство, използването на химически влакна като заместители на естествените суровини и др.;
г/Усъвършенстването на организацията на труда в текстилните предприятия чрез въвеждането на такива форми като концентрация, комбиниране, коопериране, специализация и др.
Под въздействието на тези и редица други фактори, днес могат да бъдат разкрити редица закономерности в териториалната организация на текстилното производство:
1/. В близост до суровините са разположени някои технологични етапи на текстилното производство като предачеството, както и подотраслите лененотекстилна и коприненотекстилна промишленост.
2/. В потребителските центрове и в районите, разполагащи с работна ръка, се намират главно предприятия от памукотекстилната промишленост, както и тъкачни предприятия от другите подотрасли. В тази връзка са построени големи предприятия в София, Пловдив, Варна и други по-големи градове.
3/. В региони с благоприятно транспортно-географско положение, с оглед вноса на суровини и износа на готовата продукция, са разположени предприятия от памукотекстилната и отчасти на вълненотекстилната промишленост, както и някои предачни предприятия. Такива има във Варна, Бургас, Русе и др. Развитието на текстилната промишленост в България датира от началото на ХІХв. с пускането в действие през 1834г. на текстилната фабрика на Добри Желязков /Фабрикаджията/ в Сливен. До Освобождението текстилното производство е застъпено основно в Старопланинската област и Средногорието, където има изобилие на суровини /вълна/, води и работна ръка. В тази връзка като естествено продължение на занаятчийското производство на аби, шаяци, гайтани, сукна и др., още преди Освобождението са пуснати в действие текстилни фабрики и в Сопот, Карлово, В. Търново, Пловдив и редица други средища.
След Освобождението развитието на текстилната промишленост е с ускорени темпове, продиктувани от наличието на местни суровини, осигурени пазари, работна ръка и протекционистичната политика на българските правителства. Все пак, през този период трябва да се отбележи, че построените мощности далеч надхвърлят възможностите на суровинната база, поради което се внася памук от Египет и други страни. Като памукотекстилни центрове през периода се развиват пристанищните градове Варна, Русе и Бургас. Други текстилни центрове до края на Втората световна война са София, Габрово, Пловдив, Сливен, Враца и Стара Загора /като консумативни центрове и селища, разполагащи със свободна работна ръка/. През този период приоритетно развитие получава тъкачеството, което е застъпено във всички по-големи градове.
През 30-те години на ХХвек в областите Хасково, Пловдив, Враца, В.Търново, Плевен и Русе започва отглеждането на копринени буби и добиването на естествена суровина за коприненотекстилната промишленост. През този период България е един от основните износители на копринени пашкули в Европа. За значението на отрасъла доказателство е фактът, че в предприятията му работят около 33% от заетите в индустрията, които произвеждат 20% от ОПП в страната /заедно с шивашката промишленост/.
След Втората световна война настъпват значителни промени в броя на текстилните предприятия, но не се променя тяхната териториална организация. По време на национализацията в края на 1947г. по брой на национализирани предприятия текстилната промишленост отстъпва единствено на ХВП. През последните 50 години в страната се развиват редица нови подотрасли като ленено- и конопенотекстилната промишленост, а повечето текстилни предприятия са уедрени. Днес в отрасъла работят около 150 предприятия в обществения и множество дребни предприятия в частния сектор. Само малка част от тях са комбинати, в които са застъпени всички дейности от подготовката на суровините, тъкане, предене и боядисване /апретура/.
През последните 50 години обемът на производството в отрасъла нараства неколкократно, но делът на отрасъла в ОПП намалява значително. За това допринасят трудностите по снабдяването със суровини и налагащият се внос на вълна, памук и коприна. Ограничаването на външните пазари с разпадането на СИВ определя и намаляването на заетостта и на обема на продукцията в отрасъла през последните 10 години. Днес в текстилната и трикотажната промишленост са заети 40605д. Делът им от заетите в страната е едва 1,3%, като 79,5% от тях са в частния сектор на отрасъла. През последните 10 години се отбелязва трайна тенденция към намаляване дела на текстилната и трикотажната промишленост в ОПП, като през 1999г. той достига 2,8%. Отрасълът участва с 4,4% в износа и с 7,8% във вноса на България заедно с трикотажната промишленост. Това нарастване се дължи основно на напредналия процес на приватизиране на предприятията и на недостига на местни суровини.
Към отрасъла се отнасят: памукотекстилната, вълненотекстилната, коприненотекстилната, лененотекстилната, конопенотекстилната промишленост и производството на декоративен текстил.
1.1. Водещ подотрасъл е памукотекстилната промишленост, произвеждаща около 30% от общата продукция на текстилната промишленост. Водещото й място се дължи на широкото приложение на памучните тъкани и на производствените традиции. Делът й в текстилната продукция постоянно намалява във връзка с вноса на скъпа суровина и ограничаването на вътрешните и външните пазари. През последните 10 години годишно се внасят около 27000-30000т памук главно от Казахстан, Индия, Египет.
Началото на памукотекстилното производство в България се полага през 1903г. с пускането на памукотекстилната фабрика в Ямбол.
През периода 1939-1980г. производството в натура нараства около 10 пъти, но през последните 20 години обемът на продукцията е спаднал около 4 пъти /табл. 1/.
Основни производства в памукотекстилната промишленост
година 1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
пам.прежда/т/ 73700 78900 87400 82724 72191 26200 28200
платове/млн.м/ 318,8 371,8 346,1 351,3 290,5 74 75,7
Около 33% от платовете се тъкат в Западния Тракийско-Родопски регион, около 19% - в Северозападния регион и около 16% в Северна Централна България. Като цяло предприятията в Северна България произвеждат 46% от памучните платове и почти толкова от памучните прежди в страната. Основните центрове там са Варна, Русе, В.Търново, Плевен, Враца и Монтана. Центрове на памукотекстилната промишленост в Южна България са София, Пловдив, Ямбол, Хасково и Благоевград. Комбинатната форма на производство в подотрасъла е слабо застъпена. Основната част от продукцията се използва в шивашката промишленост, около 30% - в други промишлени отрасли. В перспектива се очаква ново разширяване на производството във връзка с нарастналото търсене на текстил от естествен памук както у нас, така и на световните пазари.
1.2. Вълнено-текстилната промишленост полага основите на текстилното и въобще на индустриалното производство в България. За разлика от памукотекстилното, производството на вълнен текстил е застъпено основно в комбинати, тъй като се използва местна суровина. Още преди Освобождението центрове на това производство са Сливен, Габрово, Самоков, Казанлък и редица други селища в планинските и полупланински райони. И до днес тази териториална организация в общи линии е запазена под въздействието на суровинния фактор. През последните 20 години се отбелязва значителен спад на продукцията в подотрасъла, поради намаляването на животновъдната продукция и ограничаването на пазарите /табл. 2/.
Основни производства във вълнено-текстилната промишленост
година 1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
прежди /т/ 24300 31500 35900 35100 29800 13500 11600
платове /млн.м/ 26,8 37,9 39,5 41,9 31,4 13,2 11,2
Ограничаването на местната суровинна база води до нарастване на вноса на вълна, което оскъпява продукцията и ограничава пазарите. През последните години вносът намалява, като през 1998г. са внесени 3602т вълна, главно от страните в Средна Азия.
Производството на декоративни тъкани /одеяла, килими, дамаски и др./ се явява естествено продължение на вълненотекстилното производство. През последните 12 години производството на килими и килимени изделия спада 6 пъти, като през 1998г. са произведени едва 0,633 млн. м2. Основни центрове за тези производства са Чипровци, Котел, Панагюрище, Сливен и др. В България се произвеждат както “чипровски”, така и “персийски” тип килими, които в основната си част се изнасят в чужбина.
Производството на одеяла през последните 6 години намалява 3 пъти, като през 1998г. са произведени 1,3млн.м. Основни центрове на това производство са Троян, Силистра, Добрич и Сливен.
През последните 20 години в страната се развива и производството на мокети. От началото на 90-те години производството им спада 2 пъти, като през 1998г. са произведени 0,6млн.м2 мокети. Главна причина за този спад е сниженото потребление на този вид подови настилки.
Под въздействието на суровинния и потребителския фактор основната част от вълнения текстил в България се произвежда в Югоизточния регион (над 35%), Източния Тракийско-Родопски регион (около 30%) и Северна Централна България (около 19%). През последните няколко години нараства делът на производството в Южна България за сметка на производството в Северна България, което е във връзка с осигуреността със суровини. В перспектива се очаква нарастване на производството в подотрасъла, поради наличието на производствен опит и традиции и очаквано възстановяване на животновъдството в страната.
1.3. Копринено-текстилната промишленост е сравнително нов текстилен подотрасъл, развит в България след Първата световна война. През последните 30 години с намаляването на площите с черничеви насаждения и ограничаването на суровинната база се налага нарастващ внос на бубено семе, пашкули и сурова коприна от чужбина. Същевременно все по-голяма част от суровините е представена от изкуствени влакна, произведени в Димитровград. Ограничаването на суровинната база и външните пазари определя и значителното намаляване обема на продукцията в подотрасъла /табл.3/.
Производство на копринени платове в България /хил.м/
1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------
21300 31400 33600 36400 36300 19100 16500
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
За разлика от останалите текстилни подотрасли, в коприненотекстилната промишленост отделните технологични етапи са териториално разграничени. Първичната преработка на копринените пашкули се извършва в районите на отглеждане на копринени буби /Хасково, Свиленград, Харманли, а до скоро и във Враца/. Производството на копринена прежда /греж/ е застъпено в Хасково и Велико Търново, а производството на платове - в Казанлък, Свиленград, Харманли, Враца, Русе, Карлово, София, Пловдив и др. Основната част от производството на платове (около 71%) е съсредоточено в предприятията от Южна Централна България. В перспектива се очаква ново нарастване на производството на копринени тъкани от естествена коприна, поради търсенето им на световните пазари.
1.4. Ленено-конопената текстилна промишленост също намалява производството си значително през последните години, поради липсата на местна суровина и ограничаването на вътрешните и външни пазари /табл. 4/.
Основни производства на ленената и конопено-текстилната промишленост
година 1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
конопени и ленени
прежди /т/ 11100 9300 10500 13200 7273 700 500
конопени и ленени
платове/млн.м/ 17,4 14,9 18,1 20,1 10,5 19,1 1,2
Първичната преработка на ленените стъбла /кисненето и разнищването/ се извършва в районите на отглеждане на лен /Шабла, Велинград, Перник, Самоков/, а производството на ленени тъкани е концентрирано във фирма “Рилски лен” в град Самоков, като съвсем малка част от производството на тъкани е застъпена в Провадия. Основната част от ленените тъкани се използва за спално бельо и горни облекла. Търсенето на продукцията на световните пазари и възможностите за възстановяване на лененото производство са благоприятни предпоставки за бъдещото развитие на ленено-текстилната промишленост.
През последните 10 години значителен спад бележи и продукцията на конопено-текстилната промишленост, поради ограничаването на площите с коноп по Дунавското крайбрежие. Първичната преработка на конопените стъбла се извършва в районите на отглеждане на коноп под влиянието на транспортния фактор и на обема на суровините. Центрове за тази преработка са Тутракан, Бяла Слатина, Лом, Мездра. Производството на конопени тъкани е съсредоточено в град Пазарджик. От тези тъкани се произвеждат опаковки, чулове за животни, зебла за тютюнопроизводството, въжета и други продукти, необходими за стопанската дейност и бита на хората.
Под въздействието на природните и социално-икономическите фактори в България са формирани 4 района на текстилната промишленост със съответната специализация:
1/. Софийски - обхваща град София и областите Софийска, Пернишка, Кюстендилска. Главните фактори, повлияли за формирането и специализацията му, са потреблението, работната сила, благоприятното географско положение, суровинната база, научно-техническата и технологичната база. Развити са памуко-, ленено- и вълнено-текстилната промишленост. Към този район гравитира и Благоевград като център на памукотекстилната промишленост.
2/. Габровски - обхваща област Габрово. Формиран е на основата на суровинната база в Централна Стара планина, на производствения опит на населението, географското му положение и производството на текстилни машини. Специализиран е основно във вълнено-текстилното производство, а основните му центрове са Габрово, Трявна, Дряново, Севлиево и В.Търново.
3/. Пловдивски - обхваща територията на Пловдивска и Пазарджишка област и е специализиран в производството на памучен и вълнен текстил, както и в килимарството и производството на одеяла. Формирането му е под въздействието на суровинния, потребителския и фактора “работна сила”, както и на благоприятното му географско положение.
4/. Сливенски - формиран е върху територията на Сливенска и Ямболска област под въздействието на суровинния фактор /вълна, химически влакна от Ямбол и др./ и работната сила. Специализиран е в производството на вълнен и памучен текстил и на килими. Основните центрове са Сливен, Ямбол и Котел.
Извън границите на посочените текстилни райони са развити текстилните възли Хасково-Димитровград-Харманли /копринен и памучен текстил/ и Враца-Мездра /памучен и копринен текстил/. Като текстилни центрове изпъкват Варна /вълнен текстил/, Русе /копринен текстил/, Добрич /вълнен текстил/ и Казанлък /вълнен текстил/.
2. Трикотажна промишленост.
Тя е самостоятелен отрасъл на леката индустрия и промишленост, поради специфичните й технологични особености /машинно плетене/ и естеството на крайния продукт /готово облекло/. Като цяло този отрасъл има постоянни пазари, но качеството на продукцията не отговаря на международните стандарти. Началото на този отрасъл се поставя в 1930г. За суровина се използват памучни, вълнени, копринени и други прежди. В тази връзка често трикотажното производство се отнася към текстилната промишленост.
Основни центрове на трикотажната промишленост са градовете, разполагащи с излишък на женска работна ръка - София, Пловдив, Стара Загора, Сливен, Смолян, Мадан, Рудозем и др.
През последните 10 години обемът на производството в отрасъла значително спада, поради намаляването на продукцията в текстилната промишленост и ограничаването на пазарите /вътрешни и външни /табл. 5/.
Производства на трикотажната промишленост
година 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
горни облекла
/ в млн.броя/ 55,5 9,1 12,2 78,5 107,2
долни облекла
/ в млн.броя/ 75,8 69,5 60,1 9,9 6,5
В производството на различни трикотажни изделия има ясно изразена териториална специализация на предприятията. Така например, трикотажно бельо се произвежда основно в София, Габрово, Трявна, Стара Загора, Кърджали, Разград. Горно трикотажно облекло се произвежда главно в София, Пловдив, Плевен, Севлиево, Петрич и Стара Загора.
Към трикотажната промишленост условно може да се отнесе и производството на чорапи и чорапогащи, тъй като в технологично отношение то не се различава от останалите трикотажни производства. Производството на чорапи е застъпено в София, Русе и Сливен, а производството на чорапогащи е съсредоточено в София. Поради ограниченото търсене на вътрешния пазар и конкуренцията отвън, производството на чорапи и чорапогащи през последните 20 години значително намалява - от 63,2млн. чифта през 1980г. на 37,9млн. чифта през 1999г.
Производството на конци е съсредоточено в Казанлък /фирма “България”/, а на ципове и пасмантерия - в Гоце Делчев и Първомай. Тези производства, наред с производството на чорапи, разполагат със сравнително постоянни вътрешни пазари, което е благоприятна предпоставка за развитието им в бъдеще.
3. Шивашка промишленост.
Този отрасъл може да се приеме като естествено продължение на текстилното производство, тъй като шивашките предприятия са основният потребител на тъкани. Шивашката промишленост решава важни социални задачи, като осигурява облекла за населението и работни места, предимно за жени без висока квалификация. В тази връзка развитието й “съпътства” това на отраслите от тежката индустрия, в която е заета основно мъжка работна ръка. Продукцията на отрасъла има стабилни пазари в България и в чужбина, а естеството и качеството на труда дават възможност за бърза приватизация на предприятията и навлизането на чужди капитали в тях. Сега в страната работят около 300 по-големи предприятия, като по-голямата част от тях са в частния сектор. Те са повсеместно разпространени, но с най-големи мощности са тези в София, Пловдив, Варна, Видин, Плевен, Русе, В.Търново и други по-големи градове. Тези предприятия имат строга специализация - детски облекла се шият в предприятията в Бяла Слатина, Чирпан, Добрич; мъжки ризи и дамски блузи - основно в Панагюрище, София, Видин и Калофер; спортни и работни облекла - в Петрич, Луковит и Дупница; горни връхни дрехи - главно в София, Пловдив, Русе и други по-големи селища. Тази специализация на предприятията в различни региони от страната се дължи на производствения опит на работната ръка, на потребителското търсене и на благоприятното транспортно-географско положение на селищата.
През последните 12 години относителният дял на шивашката промишленост в ОПП се задържа около 2%, като през последните 4 години се отбелязва тенденция към нарастване - 2,6% за 1999г. Това се дължи основно на стабилните външни пазари за продукцията на отрасъла. Въпреки това, обемът на производство намалява значително /около 2 пъти/ от началото на 90-те години. През 1999г. са ушити 10,051млн. броя облекла, от които 4,362млн. - мъжки, 4,776млн. - дамски и 0,913млн. броя - юношески, детски и бебешки.
Стабилизацията на производството през последните няколко години е основният фактор за нарастване на броя на заетите в шивашката промишленост на около 87000д. /над 90% от тях работят в частния сектор/, въпреки че цената на работната ръка в отрасъла да е сред най-ниските в страната. Това е доказателство за наличието на пазари за продукцията.
4. Кожаро-кожухарска промишленост.
Този отрасъл включва обработката на кожи и производството на разнообразни продукти с потребителско и производствено предназначение - кожени облекла, кожуси, чанти, куфари, ремъци, колани, ръкавици. Като суровина за тези производства се използват естествени и изкуствени кожи. Разходите за суровини и материали са намалени през последните години на около 50% от себестойността на крайната продукция, поради което и влиянието на суровинния фактор е понижено. Технологията на производството в отрасъла изисква използването на големи количества вода /около 10млн.м3 годишно/, при което технологичната вода се замърсява. Върху развитието на отрасъла силно влияние оказват и потреблението, както и производственият опит на населението. Суровинният фактор е определящ за развитието на кожарската промишленост в Габрово, Севлиево, Етрополе, Русе, Търговище, Шумен и други центрове на животновъдни райони, очертали се като такива още преди Освобождението. Отделните предприятия са подчертано специализирани. Кожи от едър рогат добитък се обработват основно в Габрово, Русе и Търговище. Кожи от дребен добитък се обработват главно в Ловеч и Етрополе. Основният център за производството на кожени облекла, ръкавици и кожени шапки е Ловеч /”Велур”/. Кожуси, колани и други кожени изделия се произвеждат в София, Пловдив, Добрич, Димитровград и др. През последните години, поради намаляването на продукцията на животновъдството, се налага внос на кожи, който намалява от 4000т в началото на 90-те години на 400т през 1998г. - главно от Холандия, Индия и др. Наред с кожите от рогат добитък, в България се внасят и кожи от редки животински видове /лисици, норки, белки и др./. В тази връзка отрасълът, заедно с обувната и кожено-галантерийната промишленост, участва с около 3,3% в износа и 2,0% във вноса на страната.
Ограничаването на суровинната база и потреблението на обработени кожи е причина за значителното намаляване на продукцията в отрасъла през последните 30 години /табл. 5/.
Производства на кожаро-кожухарската промишленост
година 1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
твърди кожи-т 3400 2500 1600 1413 300 12 15
меки кожи /млн.дм2/ 168 216 205 790 593 272 232,9
кожухарски кожи
/в млн.броя/ 4,3 4,4 3,7 3,7 2,7 0,4 0,7
кожени облекла
/ хил.броя/ - - 594 330 142 20,2 21,5
През 1999г. кожаро-кожухарската промишленост, заедно с обувната промишленост, произвеждат 1,1% от ОПП в страната, докато през 1939г. в тях са произведени 2,1% от ОПП. През последните 10 години значително намалява и броят на заетите в отрасъла, като през 1998г. те са 24674д. /92% в частния сектор/ или 0,8% от всички заети в НС.
Като подотрасъл на кожаро-кожухарската промишленост може да се приеме производството на кожена галантерия /куфари, чанти, колани, ръкавици и др./. Тези артикули се произвеждат основно в София, Пловдив, Варна, Русе, Димитровград и Плевен. Поради ограничаването на вътрешния пазар производството на кожена галантерия намалява значително през последните 10 години.
5. Обувна промишленост.
Развитието на отрасъла е силно повлияно от суровинния, потребителския фактор и от производствения опит и квалификация на работната ръка. Предприятията са с тясна специализация - дамски обувки се произвеждат в Кюстендил, Хасково, Пловдив, Пещера, София; мъжки обувки - в София, Габрово, Монтана; основната част от детските обувки - в Добрич; домашни чехли и пантофи - в Крумовград; спортни обувки - в София, Хаджидимово и Благоевград; медицински /ортопедични/ обувки - в Дупница. Първата частна фирма за производство на обувки е открита още в началото на 90-те години в Пазарджик.
Българската обувна промишленост не е осигурена със суровини и материали /лицеви кожи, ходила, лепила и др./, поради което се налага внос от чужбина, а това повишава себестойността на продукцията и стеснява пазарите й. Производството на обувки през последните 30 години бележи значителни промени /табл. 6/.
. Производство на обувки в България /млн.чифта/ .
1970г. 1975г. 1980г. 1985г. 1990г. 1995г. 1999г.
13,6 18,5 18,3 23,9 22,2 9,2 6,8
Въпреки намаленото производство на обувки през последните 12 години, през същия период износът им нараства почти двойно /6,062млн. чифта през 1999г./, което е доказателство за подобрено качество на продукцията в отрасъла.
Развит подотрасъл на обувната промишленост е производството на гумени обувки /ботуши, галоши, гуменки, кецове и др./ в Габрово, Плевен, София и др. Годишното производство достига около 600000 чифта, като за тях има осигурен вътрешен пазар и то предимно в селските райони на страната.
Основните центрове на обувното производство в България са Габрово /около 24% от кожените обувки и около 58% от каучуковите обувки/, Добрич и Варна /общо около 20% от обувките в страната/ и др.
ГЕОГРАФИЯ НА ЗЪРНОПРОИЗВОДСТВОТО В БЪЛГАРИЯ
І. Значение и място на зърнопроизводството в структурата на земеделието.
Зърнопроизводството е основен подотрасъл на растениевъдството в България, тъй като зърното е основната част от хранителните запаси на страната. Зърнените култури осигуряват храни за животните и хората. Хлябът и тестените изделия осигуряват около 80% от калориите и белтъчините в храната на българското население. През 1939г. около 65% от обработваемите площи са заети със зърнени култури, около 27% от общата селскостопанска продукция се дава от тях.
Във връзка с промените в хранителния баланс на българското население площите със зърнени култури намаляват след края на Втората световна война. Успоредно с това значително нарастват средните добиви, което увеличава производството на зърно до 10млн.т в края на 80-те години. В началото на 90-те години производството на зърно спада почти 2 пъти, поради неблагоприятните природни условия и преструктурирането на селското стопанство. През 1999г. са произведени 5млн.т от 18154000дка. Посевните площи със зърнени култури са 42,8% от обработваемите земи и 64,4% от посевните площи в страната.
Важното място на зърнените култури се определя и от редица техни особености, които ги правят по-привлекателни за отглеждане. Такива особености са:
ниското им водно съдържание, което ги прави транспортабилни - тази особеност позволява повсеместното им отглеждане;
силна зависимост от природните условия и главно от почвите и климата;
запазват продължително време посевните си качества, ако бъдат съхранявани при подходящи условия;
предлагат относително благоприятни условия за механизирана обработка, защото не изискват напояване, окопаване и други трудоемки дейности - това ги прави независими от фактора “трудови ресурси”;
важно предимство пред останалите култури е високата им рентабилност.
ІІ. Условия и фактори за развитие на зърнопроизводството
Върху развитието на зърнопроизводството оказват влияние множество фактори Те могат да бъдат обединени в 2 групи:
1. Природни . В България съществуват благоприятни почвени и климатични условия за отглеждането на разнообразни зърнени култури - пшеница, ечемик, царевица и др.
Отглеждането им зависи до голяма степен и от релефа, надморската височина, плодородието на почвите и тяхната влажност и от редица други фактори. В тази връзка зърнените култури се отглеждат в равнинните райони от страната, само ръжта - в полупланински региони.
Най-благоприятни за отглеждане на зърнени култури са черноземните почви /пшеница, царевица/, сивите горски почви /ръж, овес/, смолниците и канелените горски почви /пшеница, ечемик, царевица и др. /.
2. Обществено-икономически фактори са начинът на производство, държавната политика в областта на земеделието, работната сила, пазарите, механизацията и химизацията, наличието на преработвателни мощности и др.
ІІІ. Отраслова структура на зърнопроизводството.
През последните 50 години настъпват значителни промени в отрасловата структура на зърнопроизводството. До средата на 60-те години преобладават площите и производството на зърнено-хлебни култури /главно пшеница и ръж/. През 70-те години бързо нараства делът на зърнено-фуражните култури, като те имат водещо място до края на 80-те години. През последните 10 години отново преобладават зърнено-хлебните култури, което е във връзка с нарастналите потребности на населението.
Площи, засети със зърнени култури/хил. дка/
година Общо Пше- Царе- Ече- Овес Ръж Соя Фасул Ориз Грах
ница вица мик
1939 31000 15000 7870 2700 2700 2700 200 800 10 -
1980 22193 9677 5845 407 197 4528 942 485 166 88
1990 21564 11628 4244 3599 352 245 168 394 106 381
1999 18154 9663 4775 2899 490 300 95 390 10 100
1. Зърнено-хлебни култури.
Основна зърнено-хлебна култура в България е пшеницата. Преди Втората световна война площите й са около 15млн.дка, а до края на 70-те години спадат 2 пъти. През последните 11 години площите й се задържат около 11-12 млн.дка, а добивите са около 3млн.т.
Пшеницата е чувствителна към природните условия и то главно към почвите, климата и надморската височина. Най-благоприятни са богатите на хумус почви. Тези почви се срещат из цялата страна, но преди всичко са разпространени в Дунавската равнина, Горнотракийската низина и Югоизточна България. Именно в тези региони се произвежда по-голямата част от пшеницата в страната. През 1999г. в Североизточния Приморски регион са произведени 30% от пшеницата, в Североизточния Придунавски регион - около 17%, а в Югоизточния регион - около 14% от пшеницата в страната.
Пшеницата издържа на краткотрайни студове до –200С, но често измръзва. Тази култура не понася високи температури, поради което най-подходящи за нея са условията в Дунавската равнина. Тя реагира слабо на изкуствено напояване и има ниски добиви в районите над 1000м височина. По тези причини специализирани в отглеждането й са Североизточна България, Средна и Западна Дунавска равнина. Днес около 2/3 от пшеницата се добива в Северна България и главно в Североизточния Приморски регион.
У нас се отглеждат сортовете “Садово”, “Левент”, ”Русалка” и ”Кубрат”.
За разлика от пшеницата ръжта има слабо стопанско значение за страната. Тази култура има ограничени биологични възможности, дори при оптимални условия. Отглежда се върху слабопродуктивни плитки почви, каквито се срещат в планинските и полупланинските райони. Ръжта има и редица достойнства: развива се по-рано от останалите зърнени култури; има къс вегетационен период; изкласява високо и стъблата й се използват както като зелен фураж, така и за плетенето на рогозки, използвани в зеленчукопроизводството и др.
Основните райони на отглеждане на тази култура са Родопите и Югозападна България. По-слабо разпространена е в Средна Стара планина.
В началото на 40-те години на ХХв. площите й са около 2,7млн.дка, от които се добиват около 280хил.т зърно. До края на 80-те години площите намаляват над 11 пъти, а добивите - около 10 пъти. През последните 11 години нарастват както площите, така и добивите, което се дължи на нарастналото търсене на вътрешния пазар .
2. Зърнено-фуражни култури.
Зърнено-фуражни култури са царевицата, ечемика, овеса, соята, просото, соргото, фий и лимец.
Основна култура е царевицата. Тя е втора по значение след пшеницата, защото служи като суровина в ХВП, фураж за животните, храна за хората. Царевичните зърна се използват и за производство на декстрин, глюкоза, растителни масла, лекарства, спирт, хартия, нишесте, витамини и др. През последните 40 години царевицата е отглеждана основно като фуражна култура. Тя се отличава с редица особености и специфични изисквания. Нуждае се от изкуствено напояване и може да се получат 2 реколти за година. По тази причина до края на 80-те години почти 1/3 от площите й се напояват.
Царевицата дава възможност за използване на механизация, за наторяване, за бързото внедряване на нови сортове.
Средните й добиви са около 350кг/дка. Най-високи са добивите в поречието на Марица. Основен район за отглеждане е Дунавската равнина, поради най-благоприятни почвено-климатични условия. Най-неблагоприятни за отглеждането й са условията в поречията на Струма, Места и в Родопите.
Основните сортове, отглеждани в България, са “Конски зъб”, ”Твърда” и др.
Производство на зърнени култури / в хил. т. /
година Общо Пше- Царе- Ече- Овес Ръж Соя Фасул Ориз Грах
ница вица мик
1939 4000 2000 922 40 150 220 - - 10 0,8
ч. стоп. % 100 100 100 100 100 100 100 100 100 100
1980 7809 3847 2256 1375 54 28 107 38 67 13
ч. стоп. % 12,3 2,0 33,2 8,6 11,6 11,8 - 24,4 - 2,2
1990 8216 5292 1221 1387 64 49 15 23 25 53
ч. стоп. % 14,4 3,4 67,8 11,2 9,2 13,5 - 29,4 - 1,1
1998 5415 3213 1321 718 85 22 9 24 11 11
ч. стоп. % 98,1 97,9 98,9 97,9 95,0 91,0 93,7 100,0 81,8 100
Ечемикът е традиционна зърнено-фуражна култура за България. Зърното му е богато на скорбяла и белтъчини, а някои сортове се използват в пивопроизводството, за производството на грис и други ценни продукти.
Ечемикът се отглежда в районите на пшеницата, но той е по-малко взискателен към почвено-климатичните условия. В Южна България ечемикът узрява още в края на месец май, а в Северна България - към края на юни. Основната част от площите му се намират в Югоизточна България, където почвено-климатичните условия са най-благоприятни.
По тази причина в Карнобат функционира НИИ по ечемика, в който са селектирани редица сортове. Най-известните от тях са “Краси 200” /използван в пивопроизводството/, ”Алфа” / издържа на засушавания/, ”Мираж”, ”Хемус”, ”Оглон”, ”Обзор”, ”Гербел” и др.
Ечемик се отглежда и в Дунавската равнина, Предбалкана, Югозападна България и дори в Родопите и по горното течение на Места.
Добивите му нарастват през 60-те и 70-те години на ХХв. и достигат до 1,5 млн.т. През последните 10 години обаче площите и добивите намаляват значително, а производството в частния сектор достига около 98%.
Овесът също е традиционна фуражна култура за страната. Използва се за фураж на животните и за храна на хората. Той има ограничени биологически възможности и дава ниски добиви. По тази причина площите и добивите му през последните години бързо намаляват. Основните достойнства на тази култура са непретенциозността й към природните условия и дългият вегетационен период. Това дава възможност да се отглежда в територии с надморска височина от 1300 до 1500м.
През последните 11 години площите и добивите на овеса нарастват, поради увеличеното му търсене . Делът на частния сектор достига над 98% от производството.
Важна зърнено-фуражна култура за България е соята. Тя се развива върху дълбоки и плодородни почви, които се напояват. Отглежда се единствено в Дунавската равнина и по-конкретно в Русенско, Търновско и Плевенско. В Павликени функционира институт по соята. Соята обогатява почвите с азот и ги предпазва от ерозия. Въпреки тези ценни качества, площите и добивите й през последните 11години намаляват, но производството в частния сектор нараства до 97, 7% от общата продукция.
Към зърнено-фуражните култури се отнасят още просото, лимецът, соргото и фият. Тези култури са слабо застъпени. Годишно се добиват около 10000т. и то единствено в частните земеделски стопанства
3. Зърнено-бобови култури.
Към тях спадат фасулът, лещата, грахът, баклата, нахутът и др.
Фасулът е традиционна култура за България. Заема важно място в хранителния баланс на населението. Тази култура е трудоемка и се отглежда главно в Североизточна и Централна Северна България, където почвено-климатичните условия са най-благоприятни. Отглеждането й в Южна България е затруднено от засушаванията през периода април-юни, когато е вегетационният му период.
Основните сортове, отглеждани в страната, са “Добруджански-2”, ”Бисер”, ”Русе13и17”, ”Добруджа-3” и др.
През 70-те години производството на фасул се задържа около 40000т. годишно, а през 80-те спада 2 пъти. През последните 11 години добивите са около 18-20000т. /24000т. през 1998г. /, като 100% от производството е в частните стопанства.
Грахът служи основно за храна на хората. Той се отглежда върху плодородни влажни почви, каквито са почвите в Централна Северна България. У нас се отглежда както градински, така и фуражен грах. През 80-те години производството на грах е около 50000т. годишно, но през последните години то спада 5 пъти, което се дължи на ограничения износ на консерви за страните от Източна и Централна Европа. Значителният спад на добивите е свързан и с коренни промени в структурата на производството.
Лещата е традиционен елемент от хранителния баланс на българското население. Тази култура е богата на белтъчини, скорбяла, мазнини и витамини. Отглежда се повсеместно, но най-добри са условията в Североизточна и Северна Централна България .
Баклата е култура, която се отглежда основно за храна. Нейните семена и шушулки са богати на белтъчини и въглехидрати. Отглежда се повсеместно, но най-добри условия за развитието й има в Североизточна България. Баклата е трудоемка култура и е застъпена почти 100% в частните стопанства.
През последните години твърде рядко срещана зърнено-бобова култура е нахутът. Той се отглежда в Централна и Североизточна България от частни стопани.
4. Оризопроизводство.
Оризът е топлолюбива и влаголюбива култура, поради което най-благоприятни условия за отглеждането й има в Пловдивско-Пазарджишкото поле и поречието на Тунджа. В миналото се правят опити за отглеждане на ориз в Дунавската равнина, но поради недостига на топлина, добивите са ниски, а себестойността е значително по-висока. През последните години добивите намаляват около 2 пъти, въпреки че търсенето на ориз на вътрешния пазар е повишено.
ІV. Териториална структура на зърнопроизводството.
Под влиянието на природните и обществено-икономическите фактори в България се формират 3 зърнопроизводителни райони:
1. Североизточна България. Това е най-изявеният зърнопроизводителен район, специализиран в отглеждането на пшеница, царевица, ечемик, фасул, бакла и нахут. В него са концентрирани над 1/3 от площите със зърнени култури и около 37-38% от добивите им. В района се получават най-високи добиви, а продукцията е с най-ниска себестойност.
2. Среден и западен дял на Дунавската равнина. В района се намират около 30% от площите със зърнени култури и в него се добиват около 30% от общото им количество. Специализиран е в отглеждането на царевица, ечемик, пшеница и отчасти на соя и ръж. На базата на зърнопроизводството районът изпъква и със силно развито животновъдство.
3. Югоизточна България. Това е най-малкият зърнопроизводителен район в страната. В него са концентрирани около 14% от площите и се получават почти 15% от добивите на зърнени култури. Районът е специализиран в отглеждането на пшеница, ечемик и царевица. В него се добиват 14% от пшеницата, 5% от царевицата, 25% от овеса и 26% от ечемика в страната. От района се изнася зърно за Родопите и Пловдивско-Пазарджишкото поле.
V. Проблеми и перспективи пред зърнопроизводството в България.
В развитието на зърнопроизводството през последните 11 години могат да се разкрият следните основни проблеми:
забавено връщане на земята;
липса на средства за агротехника, торове и препарати;
забавеният процес на връщането на земите пречи и за внедряването на най-новите научни постижения в подотрасъла;
през периода на преход са разрушени редица връзки между зърнопроизводството и ХВП;
през последните 11 години спадът на зърнопроизводството в България до голяма степен се дължи и на загубата на пазари за продукцията;
всички горепосочени проблеми се отразяват негативно върху производството на важни зърнени култури като пшеницата, което води и до появата на проблеми в изхранването на населението;
въпреки посочените проблеми, перспективите за развитие пред зърнопроизводството са благоприятни, защото отглеждането на зърнени култури в България е традиционно, а и повечето от тях са неизменна част от ежедневното меню на българина.
Зърнопроизводството е основен подотрасъл на растениевъдството в България, тъй като зърното е основната част от хранителните запаси на страната. Зърнените култури осигуряват храни за животните и хората. Хлябът и тестените изделия осигуряват около 80% от калориите и белтъчините в храната на българското население. През 1939г. около 65% от обработваемите площи са заети със зърнени култури, около 27% от общата селскостопанска продукция се дава от тях.
Във връзка с промените в хранителния баланс на българското население площите със зърнени култури намаляват след края на Втората световна война. Успоредно с това значително нарастват средните добиви, което увеличава производството на зърно до 10млн.т в края на 80-те години. В началото на 90-те години производството на зърно спада почти 2 пъти, поради неблагоприятните природни условия и преструктурирането на селското стопанство. През 1999г. са произведени 5млн.т от 18154000дка. Посевните площи със зърнени култури са 42,8% от обработваемите земи и 64,4% от посевните площи в страната.
Важното място на зърнените култури се определя и от редица техни особености, които ги правят по-привлекателни за отглеждане. Такива особености са:
ниското им водно съдържание, което ги прави транспортабилни - тази особеност позволява повсеместното им отглеждане;
силна зависимост от природните условия и главно от почвите и климата;
запазват продължително време посевните си качества, ако бъдат съхранявани при подходящи условия;
предлагат относително благоприятни условия за механизирана обработка, защото не изискват напояване, окопаване и други трудоемки дейности - това ги прави независими от фактора “трудови ресурси”;
важно предимство пред останалите култури е високата им рентабилност.
ІІ. Условия и фактори за развитие на зърнопроизводството
Върху развитието на зърнопроизводството оказват влияние множество фактори Те могат да бъдат обединени в 2 групи:
1. Природни . В България съществуват благоприятни почвени и климатични условия за отглеждането на разнообразни зърнени култури - пшеница, ечемик, царевица и др.
Отглеждането им зависи до голяма степен и от релефа, надморската височина, плодородието на почвите и тяхната влажност и от редица други фактори. В тази връзка зърнените култури се отглеждат в равнинните райони от страната, само ръжта - в полупланински региони.
Най-благоприятни за отглеждане на зърнени култури са черноземните почви /пшеница, царевица/, сивите горски почви /ръж, овес/, смолниците и канелените горски почви /пшеница, ечемик, царевица и др. /.
2. Обществено-икономически фактори са начинът на производство, държавната политика в областта на земеделието, работната сила, пазарите, механизацията и химизацията, наличието на преработвателни мощности и др.
ІІІ. Отраслова структура на зърнопроизводството.
През последните 50 години настъпват значителни промени в отрасловата структура на зърнопроизводството. До средата на 60-те години преобладават площите и производството на зърнено-хлебни култури /главно пшеница и ръж/. През 70-те години бързо нараства делът на зърнено-фуражните култури, като те имат водещо място до края на 80-те години. През последните 10 години отново преобладават зърнено-хлебните култури, което е във връзка с нарастналите потребности на населението.
Площи, засети със зърнени култури/хил. дка/
година Общо Пше- Царе- Ече- Овес Ръж Соя Фасул Ориз Грах
ница вица мик
1939 31000 15000 7870 2700 2700 2700 200 800 10 -
1980 22193 9677 5845 407 197 4528 942 485 166 88
1990 21564 11628 4244 3599 352 245 168 394 106 381
1999 18154 9663 4775 2899 490 300 95 390 10 100
1. Зърнено-хлебни култури.
Основна зърнено-хлебна култура в България е пшеницата. Преди Втората световна война площите й са около 15млн.дка, а до края на 70-те години спадат 2 пъти. През последните 11 години площите й се задържат около 11-12 млн.дка, а добивите са около 3млн.т.
Пшеницата е чувствителна към природните условия и то главно към почвите, климата и надморската височина. Най-благоприятни са богатите на хумус почви. Тези почви се срещат из цялата страна, но преди всичко са разпространени в Дунавската равнина, Горнотракийската низина и Югоизточна България. Именно в тези региони се произвежда по-голямата част от пшеницата в страната. През 1999г. в Североизточния Приморски регион са произведени 30% от пшеницата, в Североизточния Придунавски регион - около 17%, а в Югоизточния регион - около 14% от пшеницата в страната.
Пшеницата издържа на краткотрайни студове до –200С, но често измръзва. Тази култура не понася високи температури, поради което най-подходящи за нея са условията в Дунавската равнина. Тя реагира слабо на изкуствено напояване и има ниски добиви в районите над 1000м височина. По тези причини специализирани в отглеждането й са Североизточна България, Средна и Западна Дунавска равнина. Днес около 2/3 от пшеницата се добива в Северна България и главно в Североизточния Приморски регион.
У нас се отглеждат сортовете “Садово”, “Левент”, ”Русалка” и ”Кубрат”.
За разлика от пшеницата ръжта има слабо стопанско значение за страната. Тази култура има ограничени биологични възможности, дори при оптимални условия. Отглежда се върху слабопродуктивни плитки почви, каквито се срещат в планинските и полупланинските райони. Ръжта има и редица достойнства: развива се по-рано от останалите зърнени култури; има къс вегетационен период; изкласява високо и стъблата й се използват както като зелен фураж, така и за плетенето на рогозки, използвани в зеленчукопроизводството и др.
Основните райони на отглеждане на тази култура са Родопите и Югозападна България. По-слабо разпространена е в Средна Стара планина.
В началото на 40-те години на ХХв. площите й са около 2,7млн.дка, от които се добиват около 280хил.т зърно. До края на 80-те години площите намаляват над 11 пъти, а добивите - около 10 пъти. През последните 11 години нарастват както площите, така и добивите, което се дължи на нарастналото търсене на вътрешния пазар .
2. Зърнено-фуражни култури.
Зърнено-фуражни култури са царевицата, ечемика, овеса, соята, просото, соргото, фий и лимец.
Основна култура е царевицата. Тя е втора по значение след пшеницата, защото служи като суровина в ХВП, фураж за животните, храна за хората. Царевичните зърна се използват и за производство на декстрин, глюкоза, растителни масла, лекарства, спирт, хартия, нишесте, витамини и др. През последните 40 години царевицата е отглеждана основно като фуражна култура. Тя се отличава с редица особености и специфични изисквания. Нуждае се от изкуствено напояване и може да се получат 2 реколти за година. По тази причина до края на 80-те години почти 1/3 от площите й се напояват.
Царевицата дава възможност за използване на механизация, за наторяване, за бързото внедряване на нови сортове.
Средните й добиви са около 350кг/дка. Най-високи са добивите в поречието на Марица. Основен район за отглеждане е Дунавската равнина, поради най-благоприятни почвено-климатични условия. Най-неблагоприятни за отглеждането й са условията в поречията на Струма, Места и в Родопите.
Основните сортове, отглеждани в България, са “Конски зъб”, ”Твърда” и др.
Производство на зърнени култури / в хил. т. /
година Общо Пше- Царе- Ече- Овес Ръж Соя Фасул Ориз Грах
ница вица мик
1939 4000 2000 922 40 150 220 - - 10 0,8
ч. стоп. % 100 100 100 100 100 100 100 100 100 100
1980 7809 3847 2256 1375 54 28 107 38 67 13
ч. стоп. % 12,3 2,0 33,2 8,6 11,6 11,8 - 24,4 - 2,2
1990 8216 5292 1221 1387 64 49 15 23 25 53
ч. стоп. % 14,4 3,4 67,8 11,2 9,2 13,5 - 29,4 - 1,1
1998 5415 3213 1321 718 85 22 9 24 11 11
ч. стоп. % 98,1 97,9 98,9 97,9 95,0 91,0 93,7 100,0 81,8 100
Ечемикът е традиционна зърнено-фуражна култура за България. Зърното му е богато на скорбяла и белтъчини, а някои сортове се използват в пивопроизводството, за производството на грис и други ценни продукти.
Ечемикът се отглежда в районите на пшеницата, но той е по-малко взискателен към почвено-климатичните условия. В Южна България ечемикът узрява още в края на месец май, а в Северна България - към края на юни. Основната част от площите му се намират в Югоизточна България, където почвено-климатичните условия са най-благоприятни.
По тази причина в Карнобат функционира НИИ по ечемика, в който са селектирани редица сортове. Най-известните от тях са “Краси 200” /използван в пивопроизводството/, ”Алфа” / издържа на засушавания/, ”Мираж”, ”Хемус”, ”Оглон”, ”Обзор”, ”Гербел” и др.
Ечемик се отглежда и в Дунавската равнина, Предбалкана, Югозападна България и дори в Родопите и по горното течение на Места.
Добивите му нарастват през 60-те и 70-те години на ХХв. и достигат до 1,5 млн.т. През последните 10 години обаче площите и добивите намаляват значително, а производството в частния сектор достига около 98%.
Овесът също е традиционна фуражна култура за страната. Използва се за фураж на животните и за храна на хората. Той има ограничени биологически възможности и дава ниски добиви. По тази причина площите и добивите му през последните години бързо намаляват. Основните достойнства на тази култура са непретенциозността й към природните условия и дългият вегетационен период. Това дава възможност да се отглежда в територии с надморска височина от 1300 до 1500м.
През последните 11 години площите и добивите на овеса нарастват, поради увеличеното му търсене . Делът на частния сектор достига над 98% от производството.
Важна зърнено-фуражна култура за България е соята. Тя се развива върху дълбоки и плодородни почви, които се напояват. Отглежда се единствено в Дунавската равнина и по-конкретно в Русенско, Търновско и Плевенско. В Павликени функционира институт по соята. Соята обогатява почвите с азот и ги предпазва от ерозия. Въпреки тези ценни качества, площите и добивите й през последните 11години намаляват, но производството в частния сектор нараства до 97, 7% от общата продукция.
Към зърнено-фуражните култури се отнасят още просото, лимецът, соргото и фият. Тези култури са слабо застъпени. Годишно се добиват около 10000т. и то единствено в частните земеделски стопанства
3. Зърнено-бобови култури.
Към тях спадат фасулът, лещата, грахът, баклата, нахутът и др.
Фасулът е традиционна култура за България. Заема важно място в хранителния баланс на населението. Тази култура е трудоемка и се отглежда главно в Североизточна и Централна Северна България, където почвено-климатичните условия са най-благоприятни. Отглеждането й в Южна България е затруднено от засушаванията през периода април-юни, когато е вегетационният му период.
Основните сортове, отглеждани в страната, са “Добруджански-2”, ”Бисер”, ”Русе13и17”, ”Добруджа-3” и др.
През 70-те години производството на фасул се задържа около 40000т. годишно, а през 80-те спада 2 пъти. През последните 11 години добивите са около 18-20000т. /24000т. през 1998г. /, като 100% от производството е в частните стопанства.
Грахът служи основно за храна на хората. Той се отглежда върху плодородни влажни почви, каквито са почвите в Централна Северна България. У нас се отглежда както градински, така и фуражен грах. През 80-те години производството на грах е около 50000т. годишно, но през последните години то спада 5 пъти, което се дължи на ограничения износ на консерви за страните от Източна и Централна Европа. Значителният спад на добивите е свързан и с коренни промени в структурата на производството.
Лещата е традиционен елемент от хранителния баланс на българското население. Тази култура е богата на белтъчини, скорбяла, мазнини и витамини. Отглежда се повсеместно, но най-добри са условията в Североизточна и Северна Централна България .
Баклата е култура, която се отглежда основно за храна. Нейните семена и шушулки са богати на белтъчини и въглехидрати. Отглежда се повсеместно, но най-добри условия за развитието й има в Североизточна България. Баклата е трудоемка култура и е застъпена почти 100% в частните стопанства.
През последните години твърде рядко срещана зърнено-бобова култура е нахутът. Той се отглежда в Централна и Североизточна България от частни стопани.
4. Оризопроизводство.
Оризът е топлолюбива и влаголюбива култура, поради което най-благоприятни условия за отглеждането й има в Пловдивско-Пазарджишкото поле и поречието на Тунджа. В миналото се правят опити за отглеждане на ориз в Дунавската равнина, но поради недостига на топлина, добивите са ниски, а себестойността е значително по-висока. През последните години добивите намаляват около 2 пъти, въпреки че търсенето на ориз на вътрешния пазар е повишено.
ІV. Териториална структура на зърнопроизводството.
Под влиянието на природните и обществено-икономическите фактори в България се формират 3 зърнопроизводителни райони:
1. Североизточна България. Това е най-изявеният зърнопроизводителен район, специализиран в отглеждането на пшеница, царевица, ечемик, фасул, бакла и нахут. В него са концентрирани над 1/3 от площите със зърнени култури и около 37-38% от добивите им. В района се получават най-високи добиви, а продукцията е с най-ниска себестойност.
2. Среден и западен дял на Дунавската равнина. В района се намират около 30% от площите със зърнени култури и в него се добиват около 30% от общото им количество. Специализиран е в отглеждането на царевица, ечемик, пшеница и отчасти на соя и ръж. На базата на зърнопроизводството районът изпъква и със силно развито животновъдство.
3. Югоизточна България. Това е най-малкият зърнопроизводителен район в страната. В него са концентрирани около 14% от площите и се получават почти 15% от добивите на зърнени култури. Районът е специализиран в отглеждането на пшеница, ечемик и царевица. В него се добиват 14% от пшеницата, 5% от царевицата, 25% от овеса и 26% от ечемика в страната. От района се изнася зърно за Родопите и Пловдивско-Пазарджишкото поле.
V. Проблеми и перспективи пред зърнопроизводството в България.
В развитието на зърнопроизводството през последните 11 години могат да се разкрият следните основни проблеми:
забавено връщане на земята;
липса на средства за агротехника, торове и препарати;
забавеният процес на връщането на земите пречи и за внедряването на най-новите научни постижения в подотрасъла;
през периода на преход са разрушени редица връзки между зърнопроизводството и ХВП;
през последните 11 години спадът на зърнопроизводството в България до голяма степен се дължи и на загубата на пазари за продукцията;
всички горепосочени проблеми се отразяват негативно върху производството на важни зърнени култури като пшеницата, което води и до появата на проблеми в изхранването на населението;
въпреки посочените проблеми, перспективите за развитие пред зърнопроизводството са благоприятни, защото отглеждането на зърнени култури в България е традиционно, а и повечето от тях са неизменна част от ежедневното меню на българина.
Абонамент за:
Публикации (Atom)