ЗАПАДЕН ТРАКИЙСКО-РОДОПСКИ РЕГИОН

Западният Тракийско-Родопски регион се формора под въздействието на множество фактори, които могат да бъдат обединени в 3 групи: природни, стопански и демографски.
Различните части от територията на региона се допълват по отношение на природните и социално-икономическите условия, което поддържа здравината на връзките между тях. С особена важност са производствените връзки, създадени на базата на развитието на ХВП, дърводобивната и дървообработващата промишленост, ХП, цветната металургия и земеделието. С голямо значение са и транспортните връзки между най-голямите градове в региона /Пловдив и Пазарджик/ и останалите селища в територията му.
Значителна роля при формирането на региона играят различията в демографската ситуация между северните и южните му части. На тяхна основа са създадени здрави връзки в областта на обслужването и трудовата заетост на населението.
В национален мащаб регионът се отличава със специфичната си индустриална и земеделска специализация, която от една страна е предопределена от наличните ресурси, а от друга страна способства за рационалното им използване. В тази връзка стопанството на региона има широк спектър от специализиращи отрасли, което улеснява безболезненото му преминаване към пазарна икономика, дори в условията на стопанска криза и валутен борд.
І. Географско положение, граници и териториален обхват.
Западният Тракийско-Родопски регион обхваща територията на административните области Пловдивска, Пазарджишка и Смолянска и има площ от 13665, 8км2 или 12,3% от площта на България. В територията на региона се включват части от различни физикогеографски единици - Западни Родопи, Горнотракийска низина, Средна гора, Задбалкански котловинни полета и част от Старопланинската верига. Това от своя страна предполага и обяснява значителното разнообразие на природните условия и ресурси и на тяхната експлоатация.
През региона по долината на Марица преминават важни транспортни и съобщителни линии между Европа и Близкия Изток и между столицата и Южното Черноморие /задбалканската ж.п.линия от София за Бургас, задбалканският шосеен път от столицата през Карлово за Бургас, автомагистрала ”Тракия”, ж.п. линията от София през Пловдив за Бургас и др./.
Стопанската специализация на региона и особеностите на населението в южните части от територията му са предпоставка за разширяването на връзките между него и Република Гърция при новите политически реалности в Европа и процеса на асоцииране на България в ЕС. Всички тези особености в географското положение на региона дават основание то да бъде определено като благоприятно в природен, стопански, транспортен и политически аспект.
Границите на региона съвпадат с административните граници на областите Пловдив, Смолян и Пазарджик. Това определя до голяма степен стабилността на връзките между селищата в територията му, във връзка с дълговременното им развитие под обща административна шапка.
На север регионът граничи със Северния централен регион. Границата минава по билото на Стара планина, като единствената транспортна връзка се осъществява през Троянския проход, който е затворен през по-голямата част от зимния период. Това затруднява връзките на региона със Северна България.
На запад регионът граничи с Югозападния регион. Природната и социално-икономическата обусловеност на западната граница определя преимуществените връзки на селищата от западните части със столицата. Това се благоприятства и от преминаването през тази граница на 3 ж.п.линии, автомагистрала “Тракия” и задбалканския шосеен път от столицата за Южното Черноморие.
На изток регионът граничи с Източния Тракийско-Родопски регион, като тази граница е твърде условна в природно и социално-икономическо отношение, тъй като голяма част от селищата в Хасковска, Кърджалийска и Старозагорска област гравитират към Пловдив.
Южната граница на региона съвпада с част от държавната граница на България с Република Гърция. Засега старите пътища към Егейско море все още са затворени от тази граница и възможностите й в стопанско и политическо отношение са силно ограничени. Очаква се с откриването на ГКПП край Рудозем значението на южната граница да нарастне.
ІІ. Природни условия и ресурси.
Природните условия в тази част от територията на страната имат важна роля във формирането на Западния Тракийско-Родопски регион, стопанската му специализация в национален мащаб и локализацията на население, производствени и обслужващи дейности. В територията на региона се включват части от различни физикогеографски единици, което предопределя голямото разнообразие на природните условия.
1. Релеф. От север на юг се проследяват редица морфоструктурни единици, имащи западно-източно простиране и определящи разнообразието на релефа в територията на региона. Такива единици са:
А/. Стара планина - нейната значителна надморска височина затруднява връзките на региона със Северна България, поради неизползваемостта на Троянския проход през по-голямата част на зимния период.
Б/. Карловското поле - то е свързано чрез пролома на река Стряма с Горнотракийската низина и през него преминават задбалканските ж.п. линия и шосе. Релефът му благоприятства развитието на механизирано земеделие.
В/. Средна гора - нейната неголяма надморска височина не е пречка за транспортните връзки, а от друга страна тя е достъпна за масовия турист.
Г/. Пазарджишко-Пловдивското поле е част от Горнотракийската низина и предлага най-благоприятни възможности за развитие на земеделието и транспортните връзки.
Д/. Западни Родопи до голяма степен затрудняват транспортните връзки, поради което ж.п. транспортът е представен единствено от теснолинейната ж.п. линия от Септември за Велинград. Релефът в тази част от региона чрез своите компоненти определя до голяма степен и селскостопанската й специализация .
Като цяло най-благоприятни възможности за стопанска дейност предоставя релефът в Карловското поле, Пазарджишко-Пловдивското поле и северните склонове на Западни Родопи /до около 700м надморска височина/. В посочените морфоструктурни единици се произвежда и основната част от земеделската и промишлената продукция на региона, тъй като в тях са съсредоточени и около 70% от индустриалните мощности.
2. Полезни изкопаеми. Сложната геоложка история на територията на региона определя и разнообразието от полезни изкопаеми.
1/. Руди на цветни метали:
А/. Оловно-цинкови руди се добиват в Мадан, Лъки, Рудозем /около 80% от оловото и цинка в България се добиват от рудите в региона/.
Б/. Медни руди се добиват в Средногорието /Медет, Асарел и др./
В/. Находище на хром има в Смолян.
Г/. Находища на волфрам са разкрити във Велинградско.
Д/. Молибден се извлича от рудата в Медет. От находището в Елешница се добива доскоро уран, но сега този добив е преустановен.
Посочените находища са основа за развитието на цветната металургия в Западния Тракийско-Родопски регион.
2/. Нерудни полезни изкопаеми. Тяхното количество и качество са без значение за развитието на промишлеността в региона. Открити са находища на слюда /Смолянско/, дистен /Чепеларе/, фелдшпат /Стрелча/, талк /Смолянско и Пазарджишко/, варовици /Огняново, Марково/ и глини /по поречието на Марица/. По-голямата част от тези находища не се експлоатират, поради ограничените им запаси.
3. Климатът като условие и ресурс оказва силно въздействие върху развитието на земеделието, туризма и другите стопански отрасли и дейности в региона.
С преходно-континентален климат се характеризира по-голямата част от територията на региона /Карловското поле, Пазарджишко-Пловдивското поле, северните склонове на Западни Родопи и склоновете на Средна гора/. Валежите в посочените територии са между 500 и 800 мм/м2, а температурната сума е между 20000 и 39000 годишно. Това прави посочените райони благоприятни за отглеждането на топлолюбиви култури.
С планински характер на климата се отличават териториите в региона с надморска височина над 1200м. Това са най-северните и южни части. В тях валежните количества достигат годишно 1000мм/м2, а снежната покривка се задържа относително по-продължително, поради което има благоприятни условия за развитието на туризъм и пасищно животновъдство.
4. Водните ресурси в региона представляват около 21% от тези на страната. Повърхностно течащите води са представени от река Марица и нейните притоци - Чая, Въча, Чепинска река, Тополница, Луда Яна и др. Оттокът на посочените реки се формира в планинските части, докато потреблението на водите им е в котловините и низината. Това налага изграждането на множество язовири в планинските райони.
Регионът е богат и на подпочвени води /около 24% от подпочвените води в България/. Основната част от тях се намира в западните части на Горнотракийската низина.
Западните Родопи и Задбалканските котловинни полета са богати на термоминерални извори. Най-известните от тях са в Хисаря, Велинград, Михалково, Наречен и др. Водите от посочените извори се използват за пиене, за лечение и за отопление в оранжерии.
Като цяло водните ресурси са неравномерно разположени. Около 47% от тях са в Смолянска, а 22% - в Пловдивска област, където обаче използването им е по-рационално. Над 2/3 от водните ресурси се използват за напояване на земеделски площи, а едва 8% от тях - като питейна вода. Наличието на водни ресурси в региона способства до голяма степен и за развитието на редица производства от ХВП, текстилната промишленост, цветната металургия, отглеждането на ориз и др.
5. Горски ресурси. Регионът разполага с най-богатите в България горски ресурси и това предопределя специализацията му в дърводобивната и дървообработващата промишленост. Горите заемат над 50% от територията на региона, а горските площи са почти 1/3 от горските масиви в страната.
Над 60% от горския фонд са иглолистни гори, чиито площи са основно в Смолянска област. Именно те са основата на дърводобива и дървообработването в региона.
Широколистните гори имат значително по-слабо влияние върху специализацията на региона. Техните площи са концентрирани основно в Пловдивска област.
6. Почвени ресурси. Разнообразието им се определя от разнообразието на геоложкия строеж, релефа, климатичните условия и хидроресурсите.
Канелените горски почви са разпространени основно по склоновете на Средна гора и Горнотракийската низина, смолниците и алувиално-ливадните почви - главно в Горнотракийската низина, а кафявите горски почви са най-често срещани в Западни Родопи.
С максимална бонитетна оценка са почвите на територията на Пловдивска област, докато с най-ниско плодородие са почвите в Смолянска област.
Нерационалното използване на горските и почвените ресурси, особено в Смолянска област и развитието на добивната промишленост довеждат до разпространението на ерозионни процеси, ограничаващи обработваемите площи в региона. Сега обработваемите площи са едва около 29% от площта му.
Анализът на природо-ресурсния потенциал на региона дава основание последният да бъде определен като изключително богат и разнообразен. Той дава възможност за развитие на разнообразни стопански дейности и създаване на благоприятна жизнена среда за населението .

ІІІ. Демографска ситуация. Западният Тракийско-Родопски регион е най-населеният в сравнение с другите региони от страната, с изключение на Югозападна България. Населението му намалява след 1989г. с бързи темпове /около 1,19% средногодишно/ основно за сметка на емиграциите. В края на 1998г. наброява 1194044д. и представлява 14,5% от населението на България.
То има неравномерно разпределение, поради нееднаквото стопанско развитие на отделните области. На територията на Пловдивска област живеят около 60,8% от жителите на региона, в Смолянска област - само около 12,4%, а в Пазарджишка област - около 26,8% от населението на региона.
Средната географска гъстота на населението е 87,4д./км2, при 95д./км2 през 1992г. Различията в социално-икономическото развитие на отделните области са причина и за различната населеност на последните. Географската гъстота на населението е между 50д./км2 в Смолянска и 130д./км2 в Пловдивска област. Делът на мъжете (48,7%) е равен на този за страната. Мъжете са над 50% от населението в общините Марица, Борино и Лъки, където са развити производства, задържащи мъжката работна сила.
Населението на региона има относително по-големи трудови и възпроизводствени възможности, което се дължи основно на младата му възрастова структура в Смолянска и Пазарджишка области. В много родопски общини относителният дял на населението в пенсионна възраст е около 15-16% или значително по-нисък от средния за България.
Благоприятните природни условия за развитието на земеделието в региона и традициите в поминъка на населението са основните фактори, задържащи население в селата. Селските жители са 34,8% от цялото население, като делът им е значително по-висок от средния за страната. Най-висок е делът им в Смолянска област (около 48%), а най-нисък - в Пловдивска област (около 29%). Тези данни сочат относително по-ниското ниво на урбанизираност на Западния Тракийско-Родопски регион в сравнение със средното за страната.
Под въздействието на тенденциите в стопанското развитие на региона и страната от средата на 70-те години се отбелязват негативни тенденции в естественото възпроизводство на населението.
Брачността е по-ниска от тази в страната (под4‰), което определя и ниската раждаемост - 8,1‰ (8,8‰ в градовете и 6,9‰ в селата). В сравнение с началото на 90-те години, днес стойностите й в градовете са по-високи от тези в селата, което е доказателство за изчерпването на демографските ресурси в селските райони. През 1998г. са родени 9676 деца в региона, или 14,8% от родените в България. В Пловдивска област са родени 61,0% от родените в региона, но най-висока е раждаемостта в южните части на Пазарджишка област.
За разлика от тенденциите в раждаемостта, смъртността в региона нараства през последните 5 години и през 1998г. е 12,8‰ (11,0‰ в градовете и 16,3‰ в селата). Поради влошената възрастова структура на населението с максимална смъртност се отличават общините в северните части на Пловдивска и Пазарджишка област. Същевременно в редица общини от Смолянска област и южните части на Пазарджишка област стойностите на смъртността са почти 2 пъти по-ниски от средните за региона - Доспат, Рудозем, Борино и др.
Влошаването на здравното обслужване през последните 10 години е основният фактор за нарастването на детската смъртност в региона. През 1998г. стойностите й достигат 14,4‰ (14,2‰ в градовете и 14,7‰ в селата). По този показател регионът отстъпва единствено на Югозападна България, което се дължи на наличието в Пловдив на специализирани здравни заведения, обслужващи населението от Пловдивска, Пазарджишка и Смолянска области.
За разлика от началото на 90-те години, когато населението в Западния Тракийско-Родопски регион има положителен естествен прираст, днес единствено общините Доспат, Неделино, Пещера и Ракитово са с положителен естествен прираст на населението. Това се обяснява с относително по-слабото участие на жителите им в миграции и поддържането на относително по-висока раждаемост.
Около 60% от миграциите се осъществяват в границите на региона и са насочени основно към Пловдив. От всичките 37 общини в региона с положително миграционно салдо са 13, като с максимални стойности изпъкват Родопи, Марица и Асеновград. Същевременно общините от Родопите губят значителна част от населението си за сметка на изселванията. С максимални отрицателни стойности на миграционното салдо се открояват общините Смолян, Лъки, Рудозем, Мадан, Девин, Пазарджик, Карлово, Панагюрище и др. Това се дължи главно на липсата на поминък за населението при новите социално-икономически условия в България. За разлика от началото на 90-те години Пловдивска област вече се характеризира с положително миграционно салдо, докато областите Смолян и Пазарджик имат все още отрицателно салдо. Максимален е миграционният обмен на региона с Югозападния и Източния Тракийско-Родопски региони, които са и най-близко разположени.
Външните миграции от Западния Тракийско-Родопски регион са насочени през последните 10 години основно към Турция, САЩ и Германия. Общият брой на емигрантите от региона е около 30000д.
Негативните тенденции в стопанското и демографско развитие на региона през последните 10 години довеждат до значителни промени в работната сила и заетостта на населението. На неговата територия живеят около 14% от икономически активните лица в България. Като цяло нивото на заетост в региона спада по-бавно в сравнение със страната, което е доказателство за наличието на значителни стопански ресурси. Специфичните социално-икономически, природни и демографски условия в региона определят по-ниската заетост на населението му в отрасли като строителство, транспорт, здравеопазване и по-висока заетост в селското стопанство, леката и хранителната индустрия. Негативните тенденции в стопанското развитие на региона и страната през последните 10 години определят и нарастването на безработицата. В региона са регистрирани около 12% от всички безработни лица в страната, а нивото на безработица е около13,6% или по-високо от средното за страната /12,2% за 1998г/. Високата безработица се дължи основно на безработицата в Смолянско и планинската част на Пазарджишка област и е породена от тясната стопанска специализация в тях. Същевременно в община Раковски от Пловдивска област нивото на безработица е едно от най-ниските в страната, което се обяснява с високата заетост в селското стопанство и относително застарялата възрастова структура на населението.
ІV. Селищна мрежа.
Развитието на селищната мрежа в региона се характеризира основно с постоянното намаляване на броя на селищата, поради отпадането от селищната мрежа на множество малки селища от Родопите. Селищната мрежа е изградена от 575 селища, от които 34 града. До 1996г. със самостоятелен статут са 107 махали и колибарски селища, както и 4 промишлени селища /в Смолянска област/. Средната гъстота на селищата е 4,2 селища/100км2, като в Родопите стойността й е 2-3 пъти по-висока. Средната населеност на 1 селище в региона е 2076д. , като стойностите й варират от 624д. в Смолянска до 3370д. в Пловдивска област.
Преобладаващата част от градовете в региона са малки /с под 25000ж./. Най-малките градове са Клисура /1783ж./, Брезово /2049ж./, Садово /2555ж./, Доспат /2657ж./ и др.
Средни по големина /до 50000ж./ са градовете Смолян /32685ж./, Карлово /26225ж./ и Велинград /25600ж./. Над 50000ж. имат единствено Асеновград /52400ж./, Пазарджик /78231ж./ и Пловдив /342584ж/. В отделни години през последните 10 губят население всички градове в региона, което е показателно за социално-икономическите условия в тях.
Поради концентрацията на обслужващи и производствени функции в Пловдив и тесните му връзки с околните селища, около града е формирана агломерация, обхващаща градовете Асеновград, Раковски, Стамболийски и редица други селища.
Селата в региона се характеризират с по-голямата си населеност в сравнение с други региони, което е отражение на благоприятните природни и социално-икономически условия. С население над 5000ж. са селата Цалапица и Куклен, а над 4000ж. имат селата Труд, Долни Воден, Брестовица. Средният брой жители в 1 село от Пловдивска област е около 1100д., докато в Смолянска област той е едва около 300д.
В административно отношение селищата от региона са организирани в 3 административни области и 37 общини /16 в Пловдивска, 11 в Пазарджишка и 10 в Смолянска области/. Около 46% от населението на региона живее в общините Пловдив, Родопи и Пазарджик. Тази концентрация отразява и концентрацията на производствени и обслужващи дейности в тяхната територия.
V. Стопанска характеристика на региона.
Стопанският облик на региона е променен коренно през последните 40 години. Водещ стопански отрасъл е промишлеността, която дава около 60% от НД, създаван в региона. Земеделието, въпреки благоприятните природни условия за развитието му, произвежда около 15% от НД, а транспортът - около 6-7% от НД в региона. Значителен е делът на туризма, който обаче, през последните няколко години е в значителна криза. Като цяло стопанството на региона е ориентирано към оста Асеновград –Пловдив – Стамболийски – Пазарджик - Белово. Първичният икономически сектор в региона е представен основно от селското стопанство, рудодобив и дърводобив. Това се дължи на благоприятните почвено - климатични условия за земеделие, находищата на руди с цветни метали и значителните горски ресурси.
В тази връзка Вторичният сектор е представен основно от цветна металургия, ХВП, дървообработване и машиностроене.
Западният Тракийско-Родопски регион разполага със значителен потенциал за развитие на туризма, поради което този отрасъл е сред водещите в Tретичния икономически сектор.
1. Промишлеността е водещият стопански отрасъл. Основната част от промишлените мощности в региона са концентрирани в Пловдивска област, където се произвежда около 2/3 от промишлената продукция, с минимални мощности е Смолянска област, където се произвеждат само около 8% от промишлената продукция /основно добивни промишлени отрасли и дейности/. Развитието на отрасъла през последните 30 години се характеризира с промени в структурата, специализация в национален и международен мащаб в определени производства, развитие както на добивни, така и на преработващи промишлени отрасли /тежка и лека индустрия/. По обем на промишлената продукция регионът отстъпва единствено на Югозападния регион.
Поради благоприятните природни условия, осигуреността с работна ръка и наличието на пазари, в региона са представени значителен брой промишлени отрасли, като водещи сред тях са ХВП, ХП, машиностроенето и цветната металургия.
Енергетиката се развива на базата на значителните хидроресурси в региона и основно в Родопската част. Построени са 15 ВЕЦ, в които са инсталирани около 70% от мощностите на ВЕЦ в България. Същевременно делът на Западния Тракийско-Родопски регион в производството на електроенергия в страната е едва около 3,5%. Водните централи са обединени в 3 каскади: ”Баташки водносилов път”, ”Белмекен-Сестримо”, ”Доспат-Въча”.
Цветната металургия е развита в региона на базата на находищата от руди на цветни метали в Родопите и Средна гора. Застъпени са всички технологични етапи в отрасъла - от добива на руда до производството на цветни метали /главно олово и цинк/. Центровете на отрасъла са Мадан, Рудозем и Пловдив. Поради ограничаването на потреблението в страната и на външните пазари, през последните 10 години отрасълът е в застой, но екологичните проблеми пред развитието му си остават.
Машиностроенето е представено от разнообразни производства, а териториалната му организация е основно под въздействието на фактора “работна сила”. В региона се произвеждат: трактори и малогабаритна земеделска техника /Карлово/; металообработващи машини /Пазарджик/; дървообработващи машини /Пловдив, Батак и др./; мотокари /Пловдив/; пишещи и копирни машини /Пловдив/; магнитни дискове и акумулатори /Пазарджик/; кабели и проводници /Смолян/; метални изделия /Пловдив/ и др. Като цяло машиностроителната продукция е с голямо разнообразие и отделните производства са твърде самостоятелни. Същевременно в региона са застъпени редица металоемки производства, които при новите пазарни условия намират трудно пазари.
Химическата промишленост е представена от производството на: гуми и каучукови транспортни ленти /Пазарджик/; препарати за растителна защита /Пловдив и Пещера/; колофон и терпентин /Велинград/; карбид и пластмасови изделия /Асеновград/; суровини за парфюмерийната промишленост /Карлово, Пловдив и Рудозем/ и др.
Промишлеността за строителни материали е представена от производствата на вар /Огняново/; мрамор /Велинград/; тухли, керемиди /Пазарджик и др./; готови строителни конструкции /Пловдив, Пазарджик/; кариерни материали /основно от река Марица/ и др.
Дърводобивната и дървообработващата промишленост имат богата суровинна база в Родопите, където е концентрирана и основната част от предприятията. В региона се произвеждат над 25% от дървения материал в България. Основните дърводобивни и обработващи центрове са Велинград, Батак, Пазарджик, Пловдив, Пещера и др. Произвеждат се дъски, дограма, мебели, дървесни плоскости и др.
На базата на добиваната иглолистна дървесина в региона е развита и целулозно-хартиената промишленост. Основните центрове са Стамболийски /целулоза и хартия/, Белово /малограмажна хартия/, амбалажна хартия и велпапе /Пловдив и Пазарджик/ и др. Почти 50% от произведената хартия в България се дава от предприятията в региона.
Богатата суровинна база е определящ фактор и за развитието на леката промишленост. От нея най-развити са:
1/. Текстилната и трикотажна промишленост. Водещият й подотрасъл е памукотекстилната промишленост. Регионът произвежда над 33% от памучните платове в страната. Основният център на това производство е Пловдив. Силно представена е и копринено-текстилната промишленост. В региона се произвеждат 25% от копринените платове в страната, като основният център е Карлово.
В тази част от страната силно е застъпено и производството на хавлиени тъкани, килими и други текстилни изделия, като основният център за тези производства е Панагюрище.
2/. Шивашката промишленост е силно развита в региона, поради наличието на женска работна ръка и пазари за продукцията. Основните й центрове са Пловдив, Панагюрище, Батак, Мадан, Калофер и др.
3/. Кожаро-кожухарската и обувната промишленост в региона са развити също на базата на богатата суровинна база. По производство на обувки регионът е вече едва на 4-то място (13,4%), след Северния централен, Югозападният и Североизточният приморски региони. Основните центрове на обувното производство са Пещера и Пловдив. Производството на кожени облекла, галантерия и кожуси е съсредоточено в Пловдив.
Хранително-вкусовата промишленост в Западния Тракийско-Родопски регион е развита също на базата на богатата селскостопанска суровинна база, наличието на квалифицирана и с производствен опит работна ръка, на значителни потребителски центрове и близостта до столицата. Развити са почти всички нейни подотрасли:
1/. Консервната промишленост е силно развита под въздействието на горепосочените фактори. Регионът произвежда 38% от зеленчуковите и 26% от плодовите консерви в България. В тези производства той се конкурира единствено със Северния централен регион. Основните центрове на консервното производство са Пазарджик, Пловдив, Първомай, Асеновград, Стамболийски и др.
2/. Тютюневата промишленост в региона се развива във връзка с отглеждането на тютюн в Родопите. Тук се произвеждат 27% от тютюневите изделия в страната и регионът е на 2-ро място след Югозападния в това производство. Основните центрове на отрасъла са Пловдив, Асеновград и Смолян.
3/. Месната промишленост в региона произвежда около 14% от месото и месните произведения в страната. По този показател регионът отстъпва на Северния централен и Североизточният приморски региони. Основните мощности са съсредоточени в Пловдив, Асеновград, Първомай и Смолян. През последните години се отбелязва спад в производството, поради намаляването броя на селскостопанските животни.
4/. Винарската и спиртоварната промишленост са традиционни за региона. В този регион се произвеждат 8,1% от гроздовите вина и по този показател той е на 5-то място в страната. Основните центрове са Перущица, Септември, Асеновград, Карлово и др.
5/. Млечната промишленост в региона произвежда около 18% от продукцията на отрасъла в страната. Основните й центрове са Пловдив /сирене/ и Смолян /кашкавал/.
6/. Производството на захар и захарни изделия е концентрирано основно в Пловдив /около 25% от продукцията в страната/, като регионът е водещ в производството на захарни и шоколадови изделия.
7/. Обработката и пакетирането на ориз е уникална за България дейност, която е застъпена в Пазарджишко и Пловдивско.
8/. В региона е застъпено и пивопроизводство /”Каменица”-Пловдив/, производството на безалкохолни напитки /Пловдив, Михалково, Смолян, Пазарджик/, хлебопроизводството /основно е съсредоточено в Пловдив, Пазарджик и Смолян/ и редица други производства на ХВП.
Като основни промишлени центрове в региона изпъкват Пловдив и Пазарджик, където се произвеждат над 65% от ОПП. Тази концентрация на производства е нерационална, особено за отраслите, изискващи голям обем суровини.
2. Селско стопанство. Развитието на отрасъла в региона се базира на благоприятните почвено-климатични условия, осигуреността с работна ръка, наличието на значителни преработвателни мощности в ХВП и леката промишленост, осигурени вътрешни и външни пазари.
Водещ отрасъл е растениевъдството, което е във връзка с благоприятните почвено-климатични условия в региона и високата техническа съоръженост на отрасъла. Западният Тракийско-Родопски регион разполага с около 9% от обработваемите земи в страната. Над 4/5 от обработваемите площи са заети с ниви, а около 10% са заети с многогодишни трайни насаждения.
Регионът е специализиран в отглеждането и добива на зърнени култури, зеленчуци, грозде, тютюн, картофи и плодове.
1/. Зърнените култури заемат около 2/3 от посевните площи в региона и около 7% от площите със зърнени култури в страната. Тук се добиват около 6% от пшеницата и 5,2% от царевицата в България. Над 4/5 от площите с пшеница се намират в Пловдивска област. По поречието на Марица е застъпено и отглеждането на ръж /основно в Пазарджишка област/, както и на ориз /около 96% от добивите в страната/.
2/. Зеленчукопроизводството е специализиращ за региона подотрасъл на растениевъдството. Тук се добиват около 24% от зеленчуците в страната, в това число 27% от доматите. По добив на зеленчуци регионът е водещ в страната, което се дължи на благоприятните почвено-климатични условия, традиционния опит на населението, наличието на пазари, преработвателни мощности и други фактори. Основната част от площите със зеленчуци са в Пловдивско-Пазарджишкото поле, а в Пазарджик са построени най-големите оранжерии на Балканите. Това предопределя и концентрацията на преработващи мощности от ХВП в посочените ареали. Смолянска област е специализирана в отглеждането на картофи, във връзка със специфичните почвено-климатични условия. На нейна територия и в планинската част на Пазарджишка област се добиват около 35% от картофите в България. Регионът е на първо място по производството на зеле, зелен фасул и кромид лук и на второ място по производството на краставици в страната.
3/. Развитието на овощарството в региона се благоприятства също основно от почвено-климатичните условия. Регионът е специализиран в отглеждането на ябълки, като той е най-големият им производител в страната /около 30% от добива им/. Отглеждат се още праскови, сливи, череши /в село Куклен се намира най-обширният масив с череши в страната/ и др. Овощните градини са основно в Пазарджишко-Пловдивското поле, а по общ добив на плодове регионът отстъпва единствено на Югоизточния регион. В Родопската част на региона се отглеждат сини и бели сливи, полудиви ябълки и др.
4/. Лозарството е традиционен отрасъл на растениевъдството в региона. Основните масиви от лозя се намират по северните склонове на Родопите /Перущица, Септември и др./. По добив на грозде (18,3%) регионът е на второ място в страната след Югоизточния регион.
5/. Отглеждането на технически култури в региона се благоприятства от почвено-климатичните условия в него, наличието на достатъчно работна ръка и други фактори. Основните технически култури са тютюнът /Родопите/, фъстъците /Пловдивска област дава около 2/3 от фъстъците в страната/, ленът /Пазарджишкото поле/, етерично-маслодайните култури /роза, лавандула, мента/, които се отглеждат в Карловското поле. По добив на тютюн (10,2%) регионът отстъпва значително на Югоизточния, Югозападния и Североизточния придунавски регион, а по производство на слънчоглед (3,4%) той изпреварва единствено Югозападния регион.
Водещ отрасъл на животновъдството в региона е говедовъдството. За неговото развитие и за развитието на животновъдството като цяло допринасят пасищата, фуражната база, построените мощности в ХВП. В Западния Тракийско-Родопски регион се намират около 15% от говедата и 16,6% от кравите в страната (2-ро място след Източния Тракийско-Родопски регион).
Подотрасъл на говедовъдството е биволовъдството. Тези животни се отглеждат основно по поречието на Марица и главно в района на Първомай, като техният брой е около 12% от общият им брой в страната.
Наличната фуражна база е водещ фактор и за развитието на свиневъдството в региона. Този подотрасъл е застъпен основно в Пазарджишка област, но в с.Маноле /Пловдивска област/ се намира най-голямата свинеферма в страната до края на 80-те години. По брой на свинете регионът отстъпва значително на останалите региони в България, като една от причините е принадлежността към ислямската конфесия на по-голямата част от населението в Родопите.
На базата на богатата фуражна база в региона е развито и птицевъдството. Основните центрове на този животновъден подотрасъл са Първомай и Цалапица. По броя на птиците регионът е на последно място в страната.
Овцевъдството разполага също с богата фуражна база за своето развитие, главно в Родопите. По брой на овцете регионът е на предпоследно място пред Източния Тракийско-Родопски регион. В язовирите в Родопите е развито рибовъдството, а повсеместно е застъпено пчеларството. Във връзка със специфичния поминък на населението от Родопската част, в региона се намира основната част от мулетата и катърите в страната (около 27%).
3. Транспортната инфраструктура в региона е неравномерно развита под въздействието на различията в природните условия и стопанската усвоеност на отделните части от него. В тази връзка силно развит е автотранспортът. Общата дължина на автомобилните пътища в региона е 4442км /около 12% от страната/, от които 110км са автомагистрали. Над 81% от пътищата са от 3-ти и 4-ти клас или с ниско качество на пътната настилка. Основната част от тези пътища са в Родопската част на региона, където и гъстотата на пътната мрежа е значително по-ниска от средната за региона /327км/1000км2/. Автотранспортът е с особено голямо значение за южната част от региона, където той е единствен, с изключение на теснолинейката от Септември за Добринище.
Железопътният транспорт е ориентиран основно по долината на Марица и Задбалканските полета. Основните ж.п. центрове в региона са Пловдив, Пазарджик и Септември, откъдето е началото на теснолинейната ж.п. линия за Велинград-Разлог-Банско -Добринище. За развитието на този вид транспорт в бъдеще е необходимо да се оптимизира управлението му и неговата организация, както и да се поднови по-голямата част на подвижния състав.
В региона е развит и въздушният транспорт, като летището в Пловдив е резервно за полетите до София по външните линии.
В градовете Пловдив и Пазарджик е развит тролейбусният транспорт като допълващ на автотранспорта при вътрешноградските превози.
4. Туризмът е важен стопански отрасъл за региона. Той е развит на базата на значителни природни и антропогенни ресурси. Развити са почти всички видове туризъм, включително и т. н. ”селски туризъм”. Основният туристически център в региона е комплексът “Пампорово”, който е специализиран в международен планински туризъм. В региона е силно развито и балнеолечението в Наречен, Девин, Хисаря и др. Центрове на познавателния туризъм са Пловдив, Панагюрище, Батак, Бачковският манастир и редица други исторически и с автентичен архитектурен облик селища в региона. Като цяло легловата туристическа база в региона отстъпва като количество единствено на Североизточния приморски и Югоизточния региони. Основният туристически център е град Пловдив, за което до голяма степен допринася и провеждането на пролетни и есенни панаири в града.
5. Развитието на останалите обслужващи отрасли и дейности в региона е в зависимост до голяма степен от състоянието на добивните и обработващи стопански отрасли, концентрацията на население и развитието на туризма. Най-добре развито е търговското обслужване. По брой на търговските заведения регионът отстъпва единствено на Югозападния регион, а по обем на стокооборота на дребно той отстъпва на Югозападния и Североизточния приморски региони.
6. Добре развита е и образователната инфраструктура в региона. На неговата територия функционират 5 ВУЗ с около 3000 преподаватели и 25000 студенти, 6 колежа с над 400 преподаватели и 4000 учащи се и др.
7. Материалната база за развитието на духовната култура в региона също е представена от множество институции /8 театъра, 48 кина, 28 музеи, 464 читалища, 934 библиотеки и др./.
8. На висота /особено в град Пловдив/ е и здравното обслужване. Мрежата от здравни заведения е нерационално изградена в териториално отношение, като основната част е съсредоточена в централните и северни части в територията на региона. По обезпеченост с лекари и стоматолози той е на второ място след Югозападния регион.
VІ. Място на региона в националния стопански комплекс.
Анализът на населението, селищната мрежа и стопанството в Западния Тракийско-Родопски регион доказват важното му място в Националния стопански комплекс. Специализиращи за региона са ХВП, машиностроенето, цветната металургия, текстилната промишленост, зеленчукопроизводството, овощарството и други дейности и производства. Регионът заема водещо място в страната по производство на дървен материал, памучни платове, зеленчуци и зеленчукови консерви и редица други важни производства.
На тази база са развити и връзките с останалите региони в страната и чужбина.
VІІ. Икономически връзки.
Поради различната стопанска специализация на южните и северните части от региона, най-изявени са вътрешнорегионалните икономически връзки.
Различната специализация в селското стопанство определя изявените връзки между Родопската част и Горно-Тракийската низина. Към Родопите се изпращат зърно, консерви и др., а обратно се доставят картофи и тютюн .
В подобна посока /север-юг/ се осъществяват и връзките, породени от различната специализация в промишлеността.
Външнорегионалните връзки се осъществяват основно с Югозападния и Източния Тракийско-Родопски региони. Те се основават на различията в стопанската специализация, изградеността на социалната инфраструктура и различията в пазарите. Значителна роля за поддържането на тези връзки играе и различната демографска ситуация в 3-те региона, което определя както потреблението, така и пазара на работната сила.
VІІІ. Териториално-административно деление и главни селища в региона.
Регионът обхваща в административно отношение 3 области /Пловдивска, Пазарджишка и Смолянска/ и 37 общини.
1. Пловдивска област разполага с по-голямата част от демографските и стопански ресурси в региона. Тя обхваща 5975,9км2 или около 44% от територията и 60,7% от населението. В областта се произвеждат около 2/3 от промишлената продукция и над 60% от селскостопанската продукция в региона. Стопанството на областта има изявена специализация в промишлеността.
Естествен център на областта и региона е град Пловдив /342600ж./. Той се развива на мястото на старо тракийско селище /Пулпудева/, благодарение на благоприятното си географско положение. В него се пресичат пътища от Северна и Южна България, както и такива от Централна Европа за Истанбул и Близкия Изток. Градът е център на международен ежегоден панаир. Той е университетски, туристически и културен център на Горно-тракийската низина. Същевременно Пловдив е и значителен индустриален център. В него се произвеждат разнообразни машини, храни, облекла и обувки. Тук се намира и една от свободните безмитни зони в България.
Асеновград е втори по големина в областта /52400ж./ и 3-ти в региона. Той е разположен на река Асеница /Чепеларска/. В близост до града са Асеновата крепост и Бачковският манастир. В града са развити машиностроенето, ХП, текстилната и ХВП.
Важен индустриален и туристически център в северната част на областта е Карлово /26200ж/. В града има редица машиностроителни и други индустриални предприятия, произвеждащи около 6% от промишлената продукция в региона.
Други по-голями градове в областта са Раковски /16500ж./, Първомай /16200ж./, Стамболийски /12900ж./, Сопот/11600ж./.
2. Пазарджишка област обхваща територия от 4458 км2 или 32,6% от територията на региона и 26,6% от населението му. Стопанството й е с изявена специализация в промишлеността, като промишлената продукция надвишава около 9 пъти стойността на селскостопанската продукция. Областта е специализирана в производството на акумулатори, запаметяващи устройства, текстилни изделия, килими и др. Областта дава около 25% от промишлената продукция в региона. Селското стопанство в областта е специализирано в отглеждането на зеленчуци, тютюн, плодове, грозде и др.
Център на областта е Пазарджик /78200ж./, като той е втори по големина град в региона. Географското му положение е подобно на това на град Пловдив, но той отстъпва по стопанска мощ. През последните 10 години населението на Пазарджик намалява, поради стопанската криза. В града има предприятия за акумулатори, каучукови изделия, текстил, консерви, мебели и др. В него се произвеждат около 16% от промишлената продукция в региона. Образователната му инфраструктура е представена от филиал на ПУ”Паисий Хилендарски”, средно полицейско училище и др. В града функционира и Институт по дървообработване.
Втори по стопанско значение град в областта е Панагюрище /20060ж./. В него са построени редица заводи за оптически и други прибори, за хавлии, килими, облекла. Градът е и център на познавателен туризъм като селище с богато историческо наследство. В близост до Панагюрище е развит рудодобива, добива на розово масло. В града се произвеждат около 2,5% от промишлената продукция на региона.
Велинград /25600ж./е център на Родопската част на областта. В него работят предприятия за мебели, текстилни изделия, облекла и др., които дават около 1,8% от промишлената продукция в региона. Велинград е туристически център и изходен пункт на много туристически маршрути в Родопите.
Пещера /20100ж./ е център на производството на микробни препарати, обувки, мебели и др. В града се произвеждат около 2,5% от промишлената продукция в региона. В близост до Пещера се намират историческите селища Батак /4400ж./ и Брацигово /4900ж./, в които е развита основно дървообработващата промишленост.
В близост до Пазарджик е разположен град Септември /9300ж./. Той е център на винопроизводителен район и в него функционира завод за стоманени тръби. Селището е и гара по ж.п. линията от София за Пловдив, както и начална гара на теснолинейната ж.п.линия за Велинград-Разлог-Банско-Добринище.
Белово /4800ж./ е център на производството на малограмажна хартия и на винопроизводството.
3. Смолянска област има територия от 3231,9км2 /23,6% от региона/ и в нея живеят 12,7% от жителите на региона. Стопанството й е с изявена промишлена специализация. В нея се произвеждат около 8% от промишлената и 10% от селскостопанската продукция на региона.
Център на областта е град Смолян /32700ж./. В него работят предприятия от дървообработващата, текстилната, трикотажната, електротехническата, хранителната промишленост и машиностроенето. Градът е и туристически център, поради близостта си до Пампорово, Широка лъка, Рожен и други атрактивни за туристите селища и местности в Западни Родопи. В него функционират планетариум, филиали на ПУ и Варненския свободен университет. Единственият вид транспорт, развит в града и цялата област, е автомобилният, което затруднява връзките през зимата.
Други по-големи селища в областта са рударските центрове Мадан /8100ж./, Рудозем /4600ж./, Златоград /8600ж./, които губят бързо населението си, поради трудностите пред рудодобива. Като курортно селище се развива Девин /7650ж./, поради наличието на минерални извори.
Значително промишлено-курортно селище в областта е Чепеларе /6100ж./. В него са развити дървообработващата промишленост, производството на ски, тенис ракети и зимният туризъм.
ІХ. Проблеми и перспективи за развитие.
Западният Тракийско-Родопски регион има специфични проблеми, което се дължи на неговата специфика в природно, демографско и стопанско отношение. Подобни проблеми са рационалното използване на релефа, водните ресурси и почвено-климатичните условия в територията за развитието на енергетиката, селското стопанство, транспорта, туризма и другите стопански отрасли, което ще спомогне и за подобряването на демографската ситуация.
Важен проблем е и опазването на природната среда чрез ограничаването на дърводобива, рудодобива и други добивни отрасли и дейности. Това важи с особена сила за Родопската част от региона, където има и значително по-големи природни и антропогенни ресурси за развитие на туризма.
В крайна сметка решаването на тези и други проблеми ще доведе до по-бързото излизане на стопанството на региона от криза, което ще има и благоприятно отражение върху социалното му развитие.

Замърсяване на атмосферата - реферат

Атмосферата се оценява като замърсена, когато в нея присъстват вредни газове, пари, течни или твърди частици, включително и радиоактивни, които влияят неблагоприятно на живите организми и растителността, променят климата на Земята, намаляват видимостта, както и нанасяне на материални щети.Тези замърсители спомагат за разпространението на хронични заболявания на дихателните пътища. Особено опасно е т.нар. смогово съединение на атмосферата. В този случай се увеличава съдаржанието на мъгла, течни и твърди аерозоли (сажди, разнообразни промишлени отпадъци), при което съдържанието на кислород може да се понижи с 1/3 от нормалното. Основните източници на замърсяване са промишлените предприятия, топлинните електроцентрали, транспорта, бита. За различните райони доминираща роля имат различните източници, взависимост от местонахождение, характер на производство, степен на обезопасеност. Акцентува се на подвижните източници , които напоследък в цял свят са на първа позиция по отделяне на СО. По начин на изхвърляне в атмосферата, замърсителите биват: организирани (комини, вентилационни съоръжения) и неорганизирани. За съжаление емисиите пред комините традиционно не се почистват от газообразни токсиканти и увреждат атмосферата над цели райони. Замърсителите биват още: първични (могат да се индентифицират) и вторични (източнизи, при които е характерно взаимодействие на два или повече източника на замърсяване). Според разпространението на вредностите се разграничават следните замърсители: локални – обсег 10 км; регионални – до 100 км; глобални – озоновия слой.
Нормативна база за качеството на атмосферата
Всяка страна разполага със собствена нормативна база, традиционно съобразена с тази на Световната здравна организация. И у нас, относно качествата на въздуха са дефинирани допустими нива на замърсителите. За нормална се счита тази атмосфера, при която не се наблюдават никакви вредни въздействия върху живите организми и растителността. При това не всяка емисия трябва да се оценява като вредна. В ред случаи законодателството прави изключения, продиктувани от технологичните и икономически изисквания.
SO2 на изходния комин на “Марица Изток” е 100-тици пъти по – голяма от нормата.
Важни са понятията:
- хигиенна норма на замърсител – тази, която гарантира комфорт и никакво негативно въздействие
- санитарна норма – извън границите на хигиенно разрешената, до еднократни кратковременни емисии над ПДК.
- максимална еднократна концентрация – тази, която се определя за 30 минутен контрол на отпадните газове
- средноденонщна концентрация – отнасясе за 24h прекъснат или непрекъснат контрол
- средногодишна концентрация – отнася се за средноаритметичните стойности от средноденонощните за 1 година
- технологичен норматив – той е в аспект предотвратяване изхвърлянето в атмосферата на материали с ценност (рециклиране на прахове, удържани от отпадни газове).
Подобно на водите законодателството предвижда ПДК за основните разпространени замърсители на атмосферата. За специфични производства задължително се изисква дефиниране на норми на замърсителите, ако такива не съществуват.
СО – ПДК е 10 mg/m3
NO – 100 µg/m3 - средногодишна норма
прах – 75 µg/m3
фотооксиданти – 160 µg/m3
Контрол на увреждането на атмосферата
Контролът бива: локален, регионален, национален и има за цел установяване източниците на вредности; охарактеризирането им в количествен и качествен аспект; информиране на структурите, управляващи опазване качествата на атмосферата.Средствата за контрол са: аналитични, инструментални, автоматизирани системи за непрекъснат контрол. Използват се практически най – съвременните средства на аналитичната химия, както и атомна абсорбция, пламъкова фотометрия и др.
Основни насоки за опазване на атмосферата
Въздействията в тази насока се базират на максималното използване достиженията на съвременната наука и техника: метеорология, физика, химия, радиохимия, биология. Мерките биват:
- превантивни – удачно месторазполагане на промишлените замърсители; усъвършенстване на техника и технология; използване на безвредни суровини и горива; реализация на малоотпадни и безотпадни производства, както и избягване на високотемпературни процеси.
- очистване на замърсени газове, изхвърлени в атмосферата.Това са локални, селективни , норм. задължителни технологически и обезпечени технически въздействия за ефективно и непрекъснато третиране на отпадни газове. Характерен е т.нар. коефициент на пречистване. Нормално това е цифрово изражение на процента удържани вредности.
Съоръженията за пречистване са разнообразни и се базират най- вече на методите:
- гравитационно утаяване
- химическо утаяване
- филтрация през прегради
- химично обезвреждане
- сорбция
Спазва се принципа в процеса на обезвреждане да не се формират други вредности.

ГЕОГРАФИЯ НА ТУРИЗМА В БЪЛГАРИЯ

І. Същност и особености на туризма.
Туризмът e пътуване /разходка/ с цел възстановяване и почивка. Туристическото пътуване е свързано с опознаване на нови селища и местности, на бита и културните особености на хората. Туристите попадат в нова среда и се откъсват от ежедневието си, което е дълбокият смисъл на туризма като дейност.
Към туризма се отнасят и дейностите, подпомагащи пътуванията; осигуряващи почивката на пенсионери, деца, ученици, студенти и други групи от населението.
ІІ. Значение на туризма.
Значението на отрасъла се определя от мястото му в стопанската структура и влиянието му върху населението.
В условията на стопанска криза туризмът е един от малкото отрасли, които са печеливши и чиято “продукция” има пазар в страната и в чужбина. През 1999г. той създава около 3% от БДС в страната, а чистите приходи от него са около 300млн. долара. От туристическите услуги се получават приходи във валута срещу “износ” на стоки и услуги чрез чужденците, които посещават България. Част от приходите в туризма са преки /от храна и нощувки/, а друга част са косвени /транспорт, търговия, посещения на музеи, театри, концерти и др./. Чрез туризма се съдейства за развитие на екологичното земеделие, транспортната инфраструктура, търговията и други обработващи и обслужващи отрасли и дейности. Това е доказателство за голямото стопанско значение на туризма и за неговото приоритетно място в стопанската структура на България.
Туризмът има и социално значение. То се изразява в: осигуряването на доходи, трудова заетост за около 2,4% от всички заети лица в страната, пълноценно използване на свободното време ; съдействане за опазване здравето на хората и повишаване на трудоспособността им; задоволяване културно-познавателни потребности и др.
Туризмът съдейства и за подобряване на междудържавните отношения, с което нараства политическото му значение.
Той дава възможност за обогатяване културата на българското население чрез общуването му с представители на различни народи и за придобиване на чуждоезикови знания.
Туризмът влияе и върху демографското развитие на селища и региони чрез привличането в туристическия бизнес на млади хора.
Отрасълът има и екологично значение, тъй като оказва влияние върху екологичната обстановка в страната в 2 аспекта:
- Западните туристи изискват екологично чиста обстановка. В тази връзка развитието на туризма е немислимо без строги мерки за опазване на природната среда и подобряване чистотата на селищата. Тези мерки са функция на общата култура на българското население и в частност - на екологичната му култура.
- Туристическите пътувания обикновено са свързани със замърсяване на селища, паркове и други туристически обекти. Това налага към туристическите услуги да се включват разяснения по “режимите на ползване” на определени територии.
ІІІ. Фактори и ресурси за развитието на туризма.
Върху развитието на отрасъла влияят множество фактори -природните условия, стопанското развитие, политическата обстановка, етно-културният облик на населението, географското положение, богатото историческо и културно наследство, държавната политика в областта на туризма и законодателството, рекламната дейност, наличие на квалифицирани кадри и др. Те могат да се обединят в две групи - природни и обществени фактори. Самостоятелно въздействащ фактор е географското положение на страната. България се намира на кръстопът между Европа и Азия, което има голямо значение за развитието й. В тази връзка е развит “транзитен туризъм”, в който участват предимно турски граждани.
1. Природни фактори.
В групата на природните фактори се включват всички природни компоненти. Те оказват пряко или косвено влияние върху туристическите дейности. Влиянието на климата е пряко и косвено. Силно въздействие имат водите. Те влияят пряко /чрез количеството и качеството на питейната вода /и косвено / чрез възможностите за круизи, риболов и др. дейности/ върху туризма. Подобно е влиянието и на другите природни компоненти. Те обаче не са решаващи за развитието на туризма днес.
2. Обществени фактори.
В тази група се включват взаимоотношенията на страната с другите държави, урбанизационният процес, състоянието на МТБ на туризма /хотели, почивни домове и станции, хижи, ресторанти, спортни съоръжения и др./, управлението на туризма, демографската ситуация в страната и др.
Важен фактор за развитието на туризма е изградеността и състоянието на транспортната инфраструктура в България. Страната разполага с добра инфраструктура /летища, автомагистрали, ж.п. линии, пристанища и др. /, която обаче по качество отстъпва на европейските стандарти. Това влияе неблагоприятно върху разрастването на индивидуалния и автомобилен туризъм.
Силно въздействие върху туризма оказва състоянието на МТБ. Основната част от тази база е концентрирана в големите туристически комплекси по Черноморието. Голяма част от хотелите вече са остаряли и не отговарят на изискванията на чуждите туристи. Около 2/3 от легловата база е концентрирана по Черноморието. Това е оправдано, поради огромните туристически ресурси на този регион.
През последните 10 години факторът \"държавна политика” влияе върху приватизацията на хотелската база, изготвянето на “Закон за туризма”, организация на туристически борси, облагането с данъци на туристическите дейности и др.
Политическата обстановка в страната е друг фактор за развитието на туризма. България се отличава с политическа стабилност. Това е предпоставка за “връщането” на западните туристи в страната.
Важен фактор е демографската ситуация в страната. Застаряването на населението, влошената му образователна структура и редица други негови особености от една страна ограничават туристопотоците, а от друга - влияят неблагоприятно върху качеството на туристическото обслужване.
Ограничаващ фактор за развитието на вътрешния туризъм в България през последните 10 години са високата безработица и ниският жизнен стандарт на българското население.
Като цяло влиянието на обществените фактори е негативно. Това се доказва от намаляването на посещенията на чужденци в страната.
България разполага със значителни туристически ресурси, което определя и благоприятните перспективи пред развитието на туризма в бъдеще. Туристически ресурси са обекти и явления /природни или дело на човека/, които са предпоставка за извършването на туристически пътувания. Българските туристически ресурси се отличават с голяма атрактивност. Те изискват малки капиталовложения и дават възможност за многократно ползване. Всичко това ги прави привлекателни за туристите. Ресурсите биват природни и антропогенни.
Природни туристически ресурси са възможностите, които предоставят природните компоненти /релеф, води, климат, растителност, животински свят/. Могат да бъдат разкрити 3 природно-териториални комплекса в България: Черноморско крайбрежие, планини, равнини и низини.
Основните елементи на Черноморското крайбрежие като природно-териториален комплекс са морската вода, климатът, особеностите на брега, флората и фауната. Бреговата ивица е дълга 378км, от които 28% са заети с плажове. Общата площ на плажовете и пясъчните дюни зад тях е около 16млн.м2. Добруджанското крайбрежие се отличава с белезникав цвят на пясъка, поради многото примеси в него /черупки и др./. Най-фин е пясъкът по плажовата ивица между Балчик и Несебър. Между Несебър и Созопол той е с примеси на магнетит, поради което има тъмен цвят. В пясъка по Странджанското крайбрежие има примеси от кварцити, магнетит, карбонати и др., поради което цветът му е с различни нюанси.
Морската вода е основният ресурс на Черноморското крайбрежие. Тя се отличава с по-ниска концентрация на соли (около 18%) в сравнение със Световния океан. Средната й температура през месеците юли и август е от 160 до 270С, а през зимните месеци се задържа около 30-40. Почти 50% от годината повърхностният воден слой има температура над 150.
Климатът по Черноморското крайбрежие със своите особености превръща региона в балнеоклиматична зона. Продължителността на слънчевото греене е около 2100-2250 часа, или около 50% от дните през годината. През периода от май до септември над 75% от дните са топли, докато едва 10% от този период се отличава с мрачно и дъждовно време. Друга климатична особеност на Черноморското крайбрежие е по-хладното лято и по-топлата зима в сравнение с вътрешността на страната. Основна причина за това е топлообмена между морската вода и въздуха.
През зимата по крайбрежието често духат ураганни ветрове, придружени с обилни валежи от дъжд, което пречи на туризма.
Залесените площи също са природен ресурс за развитието на туризма. Те допринасят за регулирането на микроклимата. В крайбрежната зона се включват лонгозните гори по реките Камчия, Велека и Ропотамо. Посочените реки са плавателни в устията си, което увеличава тяхната атрактивност. Важен ресурс са природните феномени “Побити камъни” край Варна, лечебната кал в Поморие, водните лилии в устието на Ропотамо и др.
От посочените природни ресурси на Черноморското крайбрежие най-важни са морската вода, плажовите ивици и климатът. Това определя тясната му специализация в морски туризъм.
Планинският природно-териториален комплекс има площ 30000 км2. Нископланинските територии са 17000км2, само 2800км2 заемат териториите над 1600м височина. Спецификата на климатичните условия в планините определят развитието на климатотерапия, рекреация и познавателен туризъм, пещернячество, скално катерене и др.
Най-важни за развитието на туризма природни ресурси в българските планини са климатът и релефът. Слабо се експлоатират възможностите на останалите природни компоненти /растителност, животински свят, води и др./. За развитието на туризма в планините пречи и неразвитата туристическа инфраструктура. Това важи преди всичко за Стара планина, Осогово, Пирин и Средна гора.
Третият природно-териториален комплекс включва равнините, низините и хълмистите земи в България. В климатично отношение те се характеризират с температурни инверсии /горещо лято и студена зима/, което ограничава възможностите за развитие на туризъм. По-добри възможности има за краткотраен семеен туризъм. В комплекса не се използват рационално възможностите на реките и язовирите за развитието на риболов и водни спортове /гребане,плуване и др./. С по-добри възможности се отличават крайградските рекреационни зони и паркове. Те се използват за краткотраен туризъм.
Антропогенни условия и ресурси. Към антропогенните ресурси се отнасят всички прояви на материалната и духовна култура на населението в България. Атрактивността им не се влияе от климатичните условия, което дава възможност за целогодишната им експлоатация. Антропогенни туристически ресурси са архитектурните паметници, археологическите находки, религиозни обекти /черкви, манастири, джамии, медресета и др./, музейни експозиции, културни институции /театри, оперети, опери, хорове, балет, състави/, индустриални обекти /АЕЦ, ВЕЦ, язовири и др./, спортни обекти /стадиони, мототрасета, хиподруми, колодруми и др./, циркови представления, концерти, кинопрожекции и др.
Антропогенните ресурси спомагат за развитието на рекреативен /морски, планински, балнеолечебен, пешеходен, спортен и др./ и познавателен /маршрутно-познавателен, конгресен, делово-познавателен и др./ туризъм.
От тях с най-голяма атрактивност са културно-историческите паметници, архитектурните резервати и музейните експозиции.
Българските културно-исторически паметници имат висока атрактивна стойност. Такива са манастирите, крепостите, църкви, барелефи, архитектурни и етнографски музеи и резервати, гробници и други археологически находки. Някои от тях се посещават главно от специалисти /гробниците, Боянската църква, скалните манастири в Иваново, Мадарският конник, погребални и селищни тракийски могили и др./. Обект на масови посещения са Шипка, Старият Пловдив, Рилски манастир, Мелник, Боженци, Етъра, Несебър, Жеравна, Созопол, Банско, Бачковски манастир, Троянски манастир, Кръстова гора, Широка лъка, Преслав, Мадара, Самоков, Трявна, Котел, Арбанаси и др.
Най-атрактивните музейни експозиции са Варненското златно съкровище, Вълчедръмското съкровище, Военно-историческият музей в София, Националният исторически музей, Военноморският музей във Варна и др.
С най-голяма атрактивност сред културните прояви са концертите на ансамблите за народни песни и танци, представленията на водещите циркови трупи, концертите с участие на световноизвестните български оперни певци /Р.Кабаиванска, Н.Гяуров, Н.Гюзелев и др./ и др. В тази група спадат и ежегодният фолклорен събор в Копривщица, съборът на каракачаните и др.
Към антропогенните туристически ресурси се отнасят и особеностите на населението /етно-културен облик, народните носии, особености в храната на хората от различни региони от страната и др./. Тези ресурси все още не се използват пълноценно за развитието на алтернативния туризъм.
ІV. Видове туризъм.
Въз основа на различни критерии могат да бъдат разграничени следните видове туризъм:
1. Според мястото, където се извършва туристическото пътуване могат да се разграничат планински, морски, речен и др. видове туризъм.
2. Според целта на пътуванията туризмът е познавателен, рекреативен, конгресен, ловен, балнеолечебен, вилен, религиозен, научен, спортен и др.
3. Според времето, за което се извършва туристическата дейност, се разграничават краткотраен, дълготраен, ежеседмичен и други видове туризъм.
4. Според стопанските резултати се поделя на стопански и социален туризъм. Днес социален туризъм в чист вид не съществува, тъй като всички туристически дейности са на пазарна основа.
5. Според гражданството на туристите и страната, в която се извършва туристическото пътуване, се разграничават вътрешен и международен туризъм. Посещенията на чужди граждани се наричат активен туризъм, тъй като те носят валутни приходи. Пътуванията на български граждани извън страната се нарича пасивен туризъм, тъй като при тях се изнася валута зад граница.
6. Според начина на организация на туристическите пътувания туризмът е организиран, неорганизиран, групов, индивидуален и др.
V. Развитие на туризма в България.
Под различни форми /религиозен, познавателен и др./ туризмът съществува още преди Освобождението. Организираният туризъм датира от 1895г., когато е основан БТС. От тогава започва и изграждането на туристическата база в България - хижи, заслони и др. Първата масова туристическа проява е изкачването на Черни връх през 1895г., чийто организатор е Алеко Константинов.
До средата на ХХв. в страната се развива както планинският, така и морският туризъм, но значителен превес има така нареченият вътрешен туризъм. През 1926г., когато в страната летуват около 15000 чехи, поляци и немци във Варна и Несебър, се слага началото на развитие на международния туризъм. От 1921г. град Варна е обявен за курортно селище.
Преди края на Втората световна война се развива и балнеоложкият туризъм в Банкя, Кюстендил, Вършец, Костенец, Момин проход, Хисаря, Велинград и др. През първата половина на ХХв. Боровец, Пампорово, Юндола, Карандила, Даулите /Сливенско/ и др. започват да се посещават, главно от български, туристи.
След 1944г. в България се поставя началото на социалния туризъм. От 1951г., под егидата на Българските професионални съюзи, се развива нова форма на туризъм - екскурзионното летуване.
През 1948г. е създадена туристическа фирма “Балкантурист”, с което се полагат основите на стопанския международен туризъм в страната. От началото на 50-те години започва и строителството на морските курорти, ориентирани към международния туризъм. Последователно са построени курортите “Дружба”, ”Златни пясъци”, “Слънчев бряг”, ”Албена”, ”Русалка” и др., а през 80-те години - комплексите Камчия, Дюни, Елени и др.
Днес в туризма работят около 4000 фирми. Те разполагат с 497 хотела, 32 къмпинга, 181 хижи и 730 почивни домове. Съкращаването на хотелите и легловата база на туризма през последните 10 години се дължи основно на бавния процес на приватизация и реституция. От друга страна легловата туристическа база има нерационално териториално разположение, тъй като над 50% от нея е по Черноморието.
Развитието на международния туризъм до края на 80-те години е подпомогнато от безвизовия паспортен режим за чужденците, въведен от България през 1967г. През 1956г. България е посетена от 8000 туристи, докато през 1970г. техният брой надхвърля 2,5млн.д. През последните години страната се посещава от 8 млн. чужденци, но едва 1/3 от тях са с туристическа цел.
През последните години е променена и структурата на чуждестранните посещения. Отбелязва се намаляване на посещенията на румънски, руски, полски и гръцки граждани, но нарастват посещенията на турски, германски, израелски и др. граждани.
С облекчаване на паспортния режим за българските граждани, след 1989г. бързо нарастна броят на българите, пътуващи в чужбина. През 80-те години той възлиза на около 0,5млн.д. годишно, докато днес е около 3млн.д. Основната част от посещенията на чужди граждани в България и от пътуванията на българи зад граница се осъществяват през месеците юли и август, което води до претоварване на митници, хотели и частни квартири.
През последните 30 години бързо се развива и вътрешният туризъм, в който взема участие почти цялото население на страната. Вътрешният туризъм също може да се подели на дълготраен и краткотраен.
Краткотрайният туризъм е регулярен или ежеседмичен и е свързан с нощувки главно във вили и къщи за почивка.
Дълготрайният туризъм е свързан с годишните отпуски през лятото. Незначителен е делът на туристите, почиващи през зимата.
VІ. Териториална структура на туризма.
Териториалната структура на туризма се определя от туристопотоците и целта на туристическите пътувания във връзка с регионалните различия в природните и антропогенните ресурси. Формирани са 7 туристически района:
1. Черноморски. Той е формиран на базата на богатите природни и антропогенни ресурси по българското Черноморие - морска и минерални води, лечебна кал, обширни плажни ивици, мек и лечебен климат, благоприятно географско положение и сравнително добре изградена транспортна инфраструктура, сравнително добра материална база /около 66% от легловата база на туризма в страната/ и др. Все още различните ресурси са нееднакво усвоени, което личи в териториално отношение. Южното Черноморие е по-добре усвоено в сравнение със Северното.
На територията на района са изградени най-големите курортни комплекси в България – “Слънчев бряг”, “Златни пясъци”, ”Перла”, ”Св.Константин”, ”Албена”, ”Дюни”, ”Приморско”, ”Каваците” и др. Материалната база и природните ресурси дават възможност за развитието на различни видове туризъм: познавателен, конгресен, балнеолечебен, ловен, риболовен, водни спортове и др. Основните туристически центрове са Варна, Несебър, Созопол, Бургас, Балчик, Приморско, Поморие и др.
2. Софийски /Витошко-Осоговски/. Районът обхваща Софийската котловина, Краището, Осогово, Витоша, Западна Стара планина и част от Рила. В него са концентрирани 10% от легловата база и около 1/3 от хижите и къщите за почивка. Районът разполага с богати природни и антропогенни ресурси - минерални води, специфичен микроклимат, горски масиви, водни басейни, архитектурни резервати, манастири и църкви, крепости, културни институции и др. Територията на района е с висока транспортна усвоеност. В него са развити автомобилният, ж.п., въздушният, въженият и градският транспорт, спомагащи за достъпността до туристическите обекти.
Районът е специализиран в познавателен, балнеолечебен, ловен, конгресен туризъм и в спортове, които подпомагат рекреацията /зимни спортове, пещерно дело, алпинизъм и др./. Основните туристически центрове са София, Банкя, Кюстендил, Трън, Вършец и др.
3. Родопско-Пловдивски. Този район обхваща Западни Родопи и Пловдивско-Пазарджишкото поле. Разполага с богати природни /води, горски масиви, климат, редки животински видове/ и антропогенни /архитектурни резервати, етно-културни особености на населението, панаир, язовири и др./ ресурси. На територията му се намират около 12% от легловата туристическа база в страната. Това определя развитието на познавателен, балнеолечебен, рекреативен, пешеходен, ловен, конгресен и други видове туризъм. Развити са и ски спорта, водни спортове, пещерното дело и други дейности, които имат пряко отношение към туризма. Основните центрове са Пловдив, Пазарджик, Велинград, Чепеларе, Смолян, Батак, Девин и др. В района могат да се разграничат и подрайони със съответната специализация:
Пловдивско-Пазарджишки - в познавателен, риболовен и белнеолечебен туризъм;
Смолянски – в ски спорт, познавателен и ловен туризъм;
Баташко-Велинградски - в познавателен и балнеолечебен туризъм;
4. Рило-Пирински. Районът обхваща планините Рила, Пирин и долините на реките Струма и Места. Разполага с около 6% от легловата база в България. Богат е както на природни, така и на антропогенни туристически ресурси /води, горски масиви, специфичен климат, минерални извори, разнообразен релеф, богат животински свят, архитектурни резервати, особености в етнокултурния облик на населението и др./. Това позволява развитието на зимни спортове, ловен туризъм, риболов, познавателен и балнеолечебен туризъм.
В транспортно отношение районът е сравнително добре усвоен. Развити са ж.п. и автомобилният транспорт. Транспортната инфраструктура се нуждае от значително подобряване. Основните центрове са Мелник, Петрич, Сандански, Самоков, Сапарева баня, Банско, Белица, Костенец, Благоевград и др.
5. Старопланински. Районът обхваща Средна Стара планина и Предбалкана. Ресурсите му са: наличие на минерални извори, пещери, паркове и защитени територии, архитектурни резервати и исторически селища, етнографски музеи на открито и др. В него са съсредоточени около 5% от легловата база в България. Специализиран е в познавателен, балнеолечебен, еко-, агро- и етнотуризъм, в алпинизъм, ски, лов и риболов и др. Основните центрове са Тетевен, Троян, Трявна, Велико Търново, Котел, Елена и др. Могат да се разграничат 2 подрайона със специфична специализация:
Троянско-Тетевенски /познавателен, пешеходен, еко-, агротуризъм и др./ и
Габровско-Търновски /познавателен, балнеолечебен и др./.
6. Средногорски. Районът обхваща Задбалканските котловини и Средна гора. Той разполага с около 4% от легловата база в страната. По-висока атрактивна стойност имат минералните извори, язовирите, историческите селища, възрожденската архитектура, фолклорът и др. На тази база районът е специализиран в познавателен, ловен туризъм, риболов, еко-, агротуризъм и др. Основните центрове са Панагюрище, Копривщица, Калофер, Сопот, Карлово, Казанлък и др. Туристическите центрове са с добра транспортна достъпност, тъй като са развити автомобилният и ж.п.транспортът.
7. Северозападен. Районът обхваща части от Западна Стара планина, Предбалкана и Дунавската равнина. В него се намират едва 3% от легловата база в страната. С по-голяма атрактивна стойност са разнообразният му релеф, историческите селища, река Дунав и др. Територията му е относително добре усвоена в транспортно отношение. Развити са ж.п., автомобилният, речният и въздушен транспорт. В района са развити познавателен, семеен, ловен туризъм, риболов, водни спортове и други туристически дейности. Основните туристически центрове са Белоградчик, Берковица, Видин, Чипровци, Враца, Козлодуй и др.
Освен посочените туристически райони, в България има и редица туристически центрове извън тях:
1/. Русе - развити са познавателният, краткотрайният семеен туризъм, водни спортове, лов и риболов;
2/. Силистра - развити са риболовът, ловът, познавателният туризъм и водните спортове;
3/. Свищов - на базата на природните и антропогенните му ресурси са развити познавателният туризъм, риболовът и водните спортове;
4/. Плевен - под въздействието на наличните туристически ресурси са развити познавателният и краткотрайният семеен туризъм;
5/. Шумен - има условия и ресурси за развитието на познавателен и ловен туризъм /включително международен/;
6/ Кърджали - развити са познавателният туризъм, ловният и риболовен туризъм; има условия и за еко- и агро-, религиозен и други видове туризъм, но те все още не се развиват;
7/. Сливенско-Котелска туристическа локализация - развити са познавателният, ловен, балнеолечебен, кракотраен семеен туризъм; има условия и за развитието на еко-, агро- и други форми на алтернативния туризъм;
8/. Хасковска туристическа локализация - специализирана е в развитието на познавателния и балнеолечебен туризъм.
Формирането на туристическите локализации и центрове е на базата на природните им, стопански и демографски ресурси, както и на въздействието на комплекс от фактори.
VІІ. Основни проблеми и тенденции в развитието на туризма в България в условията на пазарно стопанство.
Развитието на туризма в България през последните 10 години е свързано с множество проблеми: забавяне на приватизационните процеси; нерешени проблеми по отношение на собствеността на земята по крайбрежието, както и с ползването на плажните ивици; остаряване на хотелската база; забавено развитие на т.н. ”алтернативен туризъм”, който е модерен в западните страни; недостатъчна квалификация и култура на заетите в туристическия бизнес; ограничено предлагане на нови туристически услуги; липса на масирана рекламна кампания от страна на държавата; намаляване на притока на чуждестранни туристи, поради поддържането на високи цени за туристическите услуги, които не са на необходимото ниво; липса на значителни местни и чужди инвестиции в туризма /едва 6% от общата сума на преките чужди инвестиции за периода 1990-1997г./ и др.
Въпреки тези проблеми пред развитието на туризма в България, този отрасъл си остава приоритетен за страната, тъй като тя разполага с разнообразни и атрактивни туристически ресурси.
VІІІ. Спорт.
Масовият спорт и туризмът са неразривно свързани, тъй като чрез спорта се осъществява рекреацията /възстановяването на физическите и психически способности/ на хората. От друга страна, голяма част от туристическите пътувания са свързани с упражняването или наблюдаването на определени спортове.
Масовият спорт се практикува от неорганизирани индивидуални спортисти с цел укрепването на здравето им и повишаване на тяхната трудоспособност. Този спорт бележи спад през последните 10 години, поради липсата на средства. Същевременно след 1990г. са постигнати значителни успехи от българските професионалните спортисти. В България функционират около 1500 спортни клубове с 65000 активни спортисти и 3500 треньори в тях. В Българския туристически съюз членуват над 19000 организирани туристи и 1200 треньори. В БЛРС членуват 6500 ловци и риболовци, а в СБА - около 2500 автомобилисти. Около 1000 спортисти се подготвят в центровете за предказармена подготовка.
Основният проблем пред развитието на спорта в България е липсата на средства за поддържане на базата и за развитие на масовия спорт, особено сред децата.

ГЕОГРАФИЯ НА ТЕХНИЧЕСКИТЕ КУЛТУРИ В БЪЛГАРИЯ

І. Същност, място и значение.
Техническите култури спадат към основните производства на растениевъдството в България. Названието на тези култури произлиза от факта, че те преминават през техническа /промишлена/ преработка, преди да станат суровина за индустрията /тютюнева, маслодобивна, захарна, етерично-маслена, ленено- и памуко-текстилна и др./. През ХХв. мястото и значението им постоянно нарастват. В началото на века те заемат около 1% от обработваемите площи, а в навечерието на Втората световна война - над 8%. Днес техническите култури заемат около 14,2% от обработваемите земи и дават 13,1% от общата селскостопанска продукция. Отглеждането им е трудоемко и все още недостатъчно механизирано. Това е предпоставка за по-пълното ангажиране на работната сила.
Отглеждането на технически култури позволява по-рационалното използване на обработваемите площи в страната, тъй като те имат по-високи доходи от 1дка в сравнение със зърнените култури и трайните насаждения. Тези данни показват ефективността на техническите култури.
Отглеждането на технически култури е оправдано и поради това, че след преработката им в ХВП, те са ценен фураж за животните - цвеклови резанки, кюспе, част от малца в пивопроизводството и др.
Отглеждането на тези култури е мотивирано и от факта, че някои от тях след преработка участват в износа на България /тютюн, етерични масла, нерафинирано олио и др./. Тези и редица други факти доказват важното им място в структурата на растениевъдството.
ІІ. Фактори и условия за развитие и географско разпространение на техническите култури.
Върху отглеждането им влияние оказват множество фактори, които могат да бъдат групирани в 2 групи: природни и обществено-икономически.
1. Природни фактори са всички природни компоненти. От тях най-силно влияние имат почвено-климатичните условия. Високите температури през пролетта и лятото в някои региони на страната влияят благоприятно върху отглеждането на тютюн, памук, захарно цвекло и др. Относително по-ниските температури и високата влажност на въздуха в други региони са благоприятен фактор за отглеждането на лен, коноп и др. Черноземните почви са подходящи за отглеждането на слънчоглед и захарно цвекло. Смолниците са база за отглеждане на слънчоглед, а алувиално-ливадните почви благоприятстват отглеждането на коноп.
Значително влияние върху отглеждането на технически култури оказват надморската височина и релефът. По тази причина ленът вирее най-добре в Самоковското поле, а памукът - в района на Димитровград и Стара Загора.
2. Обществено-икономически фактори. Към тази група се отнасят: държавната политика в областта на селското стопанство; чуждите инвестиции, подпомагащи отглеждането на технически култури; потреблението на продукцията; състоянието на транспортната инфраструктура; състоянието и капацитетът на преработвателните мощности; броят и производственият опит на работната сила, опазването на природата и др.
Силно влияние върху техническите култури оказва “колективизацията”, започнала от 1946г. Тя до голяма степен определя структурата им и специализацията на отделните региони в тяхното отглеждане. През последните години отглеждането им е в силна зависимост от процеса на “деколективизация” и от политиката на държавата.
От голямо значение за отглеждането на технически култури в България е наличието на осигурени вътрешни пазари. По-голямата част от продукцията намира приложение като суровина в ХВП, леката, химическата промишленост /парфюмерийна, фармацевтична, производството на бои и лакове/ и в животновъдството. България има и традиционни външни пазари за някои технически култури /етерично-маслените, тютюна и др./.
Важен фактор е приложението на най-новите научни достижения, с което се повишава качеството на продукцията и ефективността на производството.
ІІІ. Развитие и отраслова структура на техническите култури.
Техническите култури могат да бъдат класифицирани според вида на продуктите, получавани след тяхната преработка на: маслодайни, влакнодайни, етерично-маслени и лекарствени, захародайни и тютюн. Според основното предназначение на продуктите от технически култури, те могат да бъдат поделени на: хранително-вкусови и култури изцяло за технически цели.
Към маслодайните култури се отнасят слънчогледът, фъстъците, рапицата, сусамът и макът.
Към влакнодайните култури спадат памукът, ленът и конопът.
Към етерично-маслодайните и лекарствени култури спадат маслодайната роза, лавандулата, ментата, анасонът, кориандърът, кимионът и церегрунът.
От захародайните култури в България се отглежда единствено захарното цвекло.
Повечето култури намират приложение както за храна на хората, така и за чисто технически цели или за производство на лекарствени препарати и парфюмерийни средства.
Площи с технически култури /в хил. дка/
година общо слънчо- фъстъци памук коноп лен тютюн захарно
глед ориен- Вир- цвекло
тал- жи-
ски ния
1980 4486 2475 43 124 39 56 920 140 560
1985 4714 2672 44 144 54 59 855 119 502
1990 4216 2802 117 90 5 28 423 81 365
1998 6494 5388 106 102 0,2 1 263 80 42
ч.с-р% 98,1 98,1 99 95,8 - - 99,9 99,9 99,2

Производство на технически култури /в хил. т. /
година слънчо- фъстъци памук коноп лен тютюн захарно
глед ориен- Виржи- цвекло
талски ния
1980 380 5 12 16 7 103 17 1414
ч. с-р% - 21,4 - - - 0,1 - 0,5
1985 365 4,3 14,1 12,7 8,5 101,5 18,4 824
ч.с-р 0,02 35,5 - - - - - 0,1
1990 389 10,8 7,9 2,2 9,2 56,6 15,8 584
ч. с-р 0,05 51,3 - - - 1,9 1,8 0,3
1998 610 10 9 - 0,007 26,0 5 53
ч.с-р 99,1 100 100 - 100 100 100 99,4
Във връзка с търсенето на вътрешните и външни пазари през последните години площите с технически култури нарастват за сметка увеличаването на площите със слънчоглед и памук. Тези култури отбелязват и нарастване на добивите. Същевременно е значително намаляването на площите и добивите на захарно цвекло, маслодайна роза, лен, коноп и тютюн. В тази връзка водещи са маслодайните култури.
Маслодайни култури.
Те имат важно място в хранителния баланс на населението, тъй като над 70% от ползваните мазнини са с растителен произход. Тези култури са висококалорични. Калоричността на 1кг фъстъци или слънчоглед се равнява на 2,5кг захар, 4литра мляко или на 8кг картофи. Полученото масло се използва за храна и в редица отрасли на ХВП, ХП /за производството на стеарин, сапуни, бои, безир/ и леката промишленост. Много от отпадните продукти се използват и като концентриран фураж в животновъдството. Някои култури се отглеждат и като втори култури /основно за фураж/. Маслодайните култури заемат над 80% от площите с технически култури и дават около 75% от производството им в натура.
Основна маслодайна култура е слънчогледът. Тя е относително нова за страната, тъй като стопанското й значение е оценено едва след края на Първата световна война. Дотогава слънчогледът се отглежда като декоративно растение, а населението използва за хранителни нужди зехтин. През 1920г. площите със слънчоглед са едва 48000дка, но до края на 30-те години те достигат около 1,8млн.дка. Бързото им нарастване е свързано с използването на слънчогледа за добив на олио. Ценните му качества са основен фактор за нарастване на площите му и след 1944г. До края на 80-те години те варират от 2,5 до 2,9 млн.дка, а през последните години нарастват почти двойно.
Успоредно с нарастването на площите, нарастват и добивите от слънчоглед. Преди Втората световна война те са около 150000т годишно, а в края на 80-те достигат над 400000т. Днес се добиват годишно около 600000т.
Слънчогледът дава възможност за механизиране на болшинството от дейностите по отглеждането му, поради което работната сила няма силно влияние.
В България се отглеждат сортове с висока масленост -“Прогрес”, ”Рамсун-53”, ”Сорем-80”, ”Албена” и др.
Основен район на отглеждане на слънчоглед е Дунавската равнина, където се добиват 75% от тази култура. Най-благоприятни са условията в североизточните й части /черноземни почви, малък дефицит в атмосферното овлажнение, средни температури около 200С през вегетационния период и др/. Тези природни условия определят по-ниска себестойност на продукцията и високи средни добиви (над 100кг/дка през 1999г. при средно за страната - 97,4кг/дка). В тази връзка в Североизточния Приморски и Придунавски регион се добиват 45% от слънчогледа в страната. Преработката му се осъществява в маслодобивните предприятия в Добрич, Провадия, Русе, Шумен и Попово.
В централните и северозападните части от Дунавската равнина се добиват около 30% от слънчогледа в България. Поради недостига на валежи /валежната сянка на Карпатите/, голяма част от площите в Северозападна и Централна Северна България се напояват, което оскъпява крайната продукция. В Южна България по-голяма част от площите са в Югоизточния регион. В него се добиват около 14% от слънчогледа в страната. През последните 20 години се отбелязва тенденция към ограничаване на площите със слънчоглед в Пловдивско-Пазарджишкото поле и поречията на Струма и Места, където природните условия не са така благоприятни за отглеждането на тази култура.
Фъстъците са светлолюбива и топлолюбива култура. Развиват се най-добре върху рохкави почви, каквито има в Санданско-Петричкото поле и Пловдивско. Семената имат висока масленост - от 40% до 60%. Листата и стъблата на фъстъците се използват за фураж, а фъстъченото масло се употребява за храна и за производство на маргарин. По тази причина площите постоянно се увеличават и достигат 100000дка. Успоредно с нарастването на площите производството се увеличава над 2 пъти през последните 20 години.
През последните години значително е променена и “географията” на отглеждането на тази култура. Днес около 4/5 от площите и производството са концентрирани в Пловдивска, Хасковска и Старозагорска област. Отбелязва се намаляване на площите в Санданско-Петричкото поле, по Южното Черноморие, в Разградско.
Сусамът е най-старото маслодайно растение в България. То има висок рандеман, тъй като семената му имат над 50% масленост. Сусамовото масло е близко по качествата си до ореховото и намира твърде широко приложение. Сусамът е топлолюбива култура, която се сее през месец юни и се прибира през септември. Късият му вегетационен период позволява отглеждането му като втора култура или като предшественик на зърнените култури. Площите са главно в района на Харманли, Свиленград, Ивайловград и Хасково. Сее се и в Петричко.
През последните години сусамът губи мястото си сред техническите култури, поради ограниченото му потребление на вътрешния и външния пазар.
Рапицата е също важна техническа маслодайна култура. Полученото от преработката й масло се използва за храна и като суровина в химическата промишленост /при производството на сапун и др./. Зелената маса и кюспето при преработка се използват като фураж в животновъдството. Рапицата се сее през месец септември, реколтата се прибира през май или юни. Освободените от нея площи се засяват обикновено с фуражна царевица. Рапицата се отглежда основно в Северна България. През последните години площите и добивите й са силно ограничени, поради ограниченото търсене на пазара.
Все по-рядко срещана маслодайна култура в България е макът. Той се отглежда основно в района на Сандански и Петрич. През последните години площите му нелегално се увеличават.
2. Етерично-маслени и лекарствени култури.
Общата площ, засята с тези култури, е около 90000дка, като през последните години се отбелязва трайна тенденция към намаляването им.
Основна култура от тази група е маслодайната роза. Тя е позната в българските земи от Средновековието, като основното й приложение е за добиването на розово масло. То има специфичен аромат, определен от специфичните природни условия, при които вирее розата - висока атмосферна влажност и умерена температура през месеците май и юни /период на цъфтеж/. От 1дка с маслодайна роза се получават 150-200кг розов цвят, който при преработка дава около 3г. розово масло. За получаването на 1кг розово масло са необходими около 600т розов цвят, което определя високата цена на маслото по световните пазари. Тази висока цена се поддържа и от трудоемкостта на отглеждането на розата. Брането на рози се извършва “на ръце” сутрин рано, а обработката им - веднага.
Единственият район от страната, в който се отглежда маслодайна роза, е Карловско и Казанлъшко, където природните условия са най-подходящи.
Лавандулата е многогодишно храстовидно растение, което вирее по планински склонове до 800м надморска височина върху плитки почви. Отглеждането му се използва и като средство за борба против ерозията. Основните райони на отглеждането й са Казанлъшко, Гоце Делчев, Разложко, Кърджалийско. Най-голям е масивът с лавандула край село Драгомир /Пловдивско/. При преработката на листата се получава качествено масло, което намира приложение в ХВП, при производството на парфюмерия и в медицината. Лавандулово масло се добива в Казанлък, Карлово, с.Розино, с.Каравелово, Стрелча, Шумен. До началото на 80-те години България изнася над 150т масло годишно, а през последните 10 години износът е спаднал до около 2-3 т.
Ментата е култура, която се отглежда в Карловско, Казанлъшко и Пловдивско. При преработката й се получава масло, намиращо приложение в ХВП и ХП. Годишното му производство е около 10т, като голяма част от него се изнася. Масло се добива в селата Дъбене и Чернозем.
Анасонът е разпространен в Хасковско, Пловдивско, Старозагорско и Ямболско. Добивите му не задоволяват нуждите на българската фармацевтична промишленост.
3. Влакнодайни култури.
Основната влакнодайна култура в страната е памукът. Той е едновременно влакнодайна, маслодайна и фуражна култура. Семената му представляват около 2/3 от теглото на неомаганения памук. При тяхната преработка се получава масло, което намира приложение както в ХВП, така и при производството на глицерин, сапун, стеарин и др. При добиването му се получава и шрот, който намира приложение като фураж в животновъдството. В развитите страни от семето и листата на памука се произвеждат целофан, изолационни материали, лакове, стъкло и др.
Отглеждането на тази култура в България датира от ХVІІІв., като се предполага, че е пренесена от търговци на Узунджовския панаир. През ХІХв. площите с памук са около 8000дка. С развитието на памукотекстилната промишленост след 1932г. площите бързо нарастват и в навечерието на Втората световна война са 340000дка. В средата на 50-те години памук се отглежда дори в Северна България. През последните 20 години площите се задържат между 140000-160000дка.
До Втората световна война се добиват около 20000т годишно, а от края на 60-те до края на 70-те години - около 40000т. Днес добивите са 4 пъти по-ниски.
Памукът е топлолюбива култура. Той се отглежда върху черноземи, смолници, канелени и алувиални почви. Най-подходящи за отглеждането му са природните условия в Старозагорско, Хасковско и Чирпанско. В тези райони се отглеждат сортовете “Чирпан433”, ”Бели извор”, ”Гарант”, ”Огоста” и други. Добивите от тази култура задоволяват едва около 10% от нуждите на българската текстилна промишленост, поради което страната внася тази суровина от Египет, Гърция и други страни.
Конопът се отглежда в днешните български земи от хилядолетия. Конопените влакна намират приложение в производството на амбалаж, в строителството и др. От коноп се изработват брезентови покривки, риболовни мрежи, торби и редица други груби тъкани. Конопените семена се използват за производството на различни масла, от които се получават безир, лакове, бои, лекарства. Кюспето от преработката на семената се използва като фураж в животновъдството.
Конопът се развива върху рохкави влажни почви, каквито са алувиалните. В тази връзка основната част от площите са концентрирани в крайдунавските низини и основно в Никополско. В миналото тази култура се отглежда и в Пазарджишко, Провадийско и други райони от страната. Площите и добивите от коноп спадат драстично от средата на 50-те години. Днес се сеят едва 200дка, от които се получават около 60т стъбла.
Ленът намира широко приложение в бита на хората и преработващата промишленост. Ленените стъбла са суровина за текстилната промишленост и производството на изолационни материали и плоскости, а от семената се добива масло, намиращо приложение при производството на бои, лакове, сапун.
Ленът вирее при прохладен и влажен климат с малки температурни амплитуди. Той не е взискателен към почвите. По тези причини най-добри условия за неговото отглеждане има в Самоковската котловина, Пернишко, Добруджанското крайбрежие и Западни Родопи. През последните 10 години площите и добивите от лен драстично намаляват.
4. Тютюнопроизводство.
Тютюнът е важна техническа култура, осигуряваща доскоро значителна част от износа на България. Тютюнопроизводството бележи значително развитие след края на Първата световна война във връзка с развитието на тютюневата промишленост и разширяването на външните пазари за нейната продукция. Специализацията на страната в отглеждането на тютюн е най-силно изразено през периода от края на Втората световна война до края на 80-те години, когато България е специализирана по линията на СИВ. Тази специализация се основава главно на природните условия и производствения опит на населението.
Природните условия в голяма част от територията на страната са благоприятни за отглеждането на тютюн. Тази култура е взискателна към климатичните условия. Обилните валежи през месеците май и юни спомагат за прихващането й, а засушаванията през юли, август и септември съдействат за натрупването на ароматни вещества и за по-бързото изсушаване на обраните листа. Тютюнът се характеризира с голяма ксерофитизация, поради което най-горните му листа зреят през август и септември. Това налага беритбата му да се извършва на “ръце” /етапи/, като се започва от най-горните листа. Тази особеност е една от основните пречки за по-голяма механизираност на отглеждането и беритбата на тютюна. В тази връзка тютюнопроизводството може да бъде определено като трудоемко, тъй като за обработката на 1дка ориенталски тютюн са необходими около 50 човекодни.
Най-подходящи за отглеждане на тютюн са канелените горски почви. Във връзка с почвените и климатичните условия най-благоприятни условия за развитие на тютюна има в Родопите и по долините на реките Струма и Места, по южните склонове на Средна гора, в Сакар и Странджа. Едролистният тютюн от сорта “Виржиния” вирее предимно в Североизточна България. Широколистният сорт “Бърлей” се отглежда основно в Северозападна България. Основният сорт тютюн, отглеждан в страната, е “Ориенталският”. Площите му са над 80% от общата площ с тютюн, а добивите от този сорт са около 88% от добивите в страната.
Площи и добиви на ориенталски тютюн в България
1934-1939 1953-1957 1966-1970 1976-1979 1990 1999
площи (хил.дка) 356 889 1057 990 423 263
добиви (хил.т) 33 58 109 123 30 26
ср.добив (кг/дка) 93 65 102 123 134 112,6
добив (1жител/кг) 5 8 13 14 6,3 3,6
Освен горепосочените сортове, в страната се отглеждат и сортовете: ”Басма”, ”Джебел”, ”Башибали”, ”Харманли”, ”Неврокопска басма”, ”Рила” и др. В България се култивира и махорка, чиито листа се използват в ХП. Функционират опитни станции в Джебел, град Рила и с.Козарско /Пещерско/. В края на 80-те години износът на тютюн достига 33000т, а днес, поради намалелите добиви, се изнасят около 20000т.
Под влиянието на природните, демографските и социално-икономическите условия при отглеждането на тютюна се формират 3 тютюнопроизводителни района в страната:
Югоизточният район обхваща Източни Родопи, Сакар, Странджа. В него се добиват почти 50% от ориенталския тютюн. Изсушените тютюневи листа се обработват във ферментационните фабрики в Кърджали, Хасково, Пловдив, Асеновград. Производството на цигари и други тютюневи изделия в района е застъпено в Стара Загора, Хасково, Пловдив и Асеновград.
Югозападният район обхваща поречията на Места и Струма. В него се намират около 25% от площите и се добиват около 26% от тютюна в страната. В района се отглеждат основно сортовете “Басма”, ”Неврокоп”, “Рила”и местни сортове. Преработката на добития тютюн се извършва в Благоевград, Дупница и София.
Североизточният район обхваща територията на Североизточния Приморски и Придунавски район. Преди Втората световна война в него се намират едва 3% от площите с тютюн в страната, а в края на 70-те години - над 20%. Сега в този район се намират около 29% от площите с тютюн в България. Отглежда се главно сортът “Виржиния”, който е по-непретенциозен към почвено-климатичните условия.
Основен проблем пред тютюнопроизводството в България е изкупуването на тютюна. То предизвиква и социални проблеми в тютюнопроизводителните райони, основно в Родопите. Липсата на мотивация в тютюнопроизводителите води до намаляване на производството и ограничаване на износа.
5. Захародайни култури.
Те са представени в страната единствено от захарното цвекло. Отглеждането му е свързано с развитието на захарната промишленост в България. През 1898г. е пусната в действие захарна фабрика в София и за нейните нужди започва отглеждане на захарно цвекло. Тази култура е едногодишна и кореноплодна. При преработката й се получават захар, спирт, глицерин, дрожди и др. От 1дка със захарно цвекло се получават около 350кг захар, 1200кг цвеклови резанки, 130кг меласа и 500кг зелени листа. Цвеклото се развива най-добре върху карбонатни, излужени и типични черноземи, смолници и алувиално-ливадни почви. Тази култура изисква малко количество валежи (около 400мм/м2) и относително невисоки температури през юли и август. В тази връзка най-добри условия за отглеждането му има в Дунавската равнина, където се намират 77% от площите и около 75% от добивите. Над 50% от площите и добивите от захарно цвекло днес са концентрирани в Северния Централен регион и по-конкретно - в близост до захарните заводи в Горна Оряховица и Долна Митрополия. Основният фактор за отглеждането на захарно цвекло в България през последните 50 години е наличието на преработващи мощности. Основните масиви с тази култура са в близост до захарните заводи в Лом, Русе, Горна Оряховица, Долна Митрополия, Девня.
В Южна България захарно цвекло се отглежда в близост до заводите в Камено /Бургаско/ и Пловдив. В тази връзка в Югоизточния регион се добиват около 16% от цвеклото, а в Западния Тракийско-Родопски - около 7%. Основните сортове са “Тича”, ”КЗС-732” и др.
Площи и добиви на захарно цвекло в България
1934-1939 1953-1957 1966-1970 1976-1979 1986-1990 1999
площи (дка) 87000 523000 584000 700000 406179 42000
добив (хил.т) 137 512 1860 1900 757 53
ср.добив (кг/дка) 1570 1700 3230 2950 1900 1450
През последните 20 години има трайна тенденция към намаляване площите и добивите от захарно цвекло. До края на 80-те години това се дължи на вноса на захарна тръстика от Куба. През последните 10 години причина е липсата на мотивация в частните земеделски стопани да отглеждат тази култура.
ІV. Райони, специализирани в отглеждането на технически култури.
Формирането на райони, специализирани в отглеждането на различни технически култури, е на базата на специфичните им природни, демографски и социално-икономически условия.
Дунавската равнина е район, който има ясно изразена специализация в отглеждането на захарно цвекло /централните й части/, слънчоглед, тютюн ”Виржиния” /източните й части/, коноп /крайдунавските низини/.
Поречието на Струма и Места, Родопите и Сакар са район, специализиран основно в отглеждането на ориенталски тютюн и фъстъци.
Северните склонове на Източни Родопи са специализирани в отглеждането на тютюн, памук, анасон и сусам.
Старозагорското поле и низините в Югоизточна България са специализирани в отглеждането на памук, слънчоглед, захарно цвекло.
Карловското поле, Казанлъшкото поле, част от Пловдивското поле и южните склонове на Средна гора са район, специализиран в отглеждането на маслодайна роза, лавандула, мента и други етерично-маслодайни и лекарствени култури.
Специализацията на тези райони е с доказана икономическа ефективност, дори в условията на преход към пазарно стопанство.